Сарандовица се залови да тършува из чекмеджетата и да брои пари. Ние седяхме доста настрана от всички, тъй че никой не можеше да ни чуе, ако гово-рехме ниско. Дядо Гено поглеждаше към Сарандовица и ми казваше:
— Тази жена няма да остарее. Като я гледам, сякаш гледам майка й, оная, старата Сарандовица. А! лична жена, тя беше по-хубава от тая, по-сладкодумна. Паша да минеше по тоя път, трябваше да се отбие и да я види. А тая брада насреща — каза дядо Гено и посочи Калмука — тогава беше млад, но пак в него кьоше стоеше. И пазеше оная, другата Сарандовица, както пази сега и тази. Ле-е-жи, като някой пес пред овчарска колиба…
Калмука дремеше или се преструваше, че дреме. Той беше едър, кокалест човек, но отпуснат и ленив. Не знаеха дали работеше нещо, имаше ли близки, имаше ли дом. Виждаха го все тука, помагаше нещо на Сарандовица, гледаше конете, помагаше да стоварват големите бомби с вино. През всичкото останало време той си дремеше. Беше тъй отпуснат, че въпреки кралимарковската си сила, понасяше всякакви закачки и игри, които пияните си устройваха с него, като го виждаха, че дреме с вирната нагоре брада. Най-често те вземаха скритом боя от бакалницата на Сарандовица и боядисваха бялата му брада кога червено, кога зелено, кога пък на няколко цвята, като някое знаме. Калмука се събуждаше, виждаше какво беше станало с него и без да се разсърди, смееше се наедно с зсички.
Превали вече полунощ. Селяните, които бяха приказвали настрана, станаха, разплатиха се и си излязоха. Калмука дремеше. Не си отиваше и човекът с жълтите мустаци. Той все говореше нещо на Сарандовица, но тя, записана в сметките си, само поначумерваше лицето си и махваше с ръка, за да не й пречи.
Една малка вратичка се отвори отстрана и в кръчмата влезе висока и стройна мома. Голямата прилика между нея и Сарандовица изведнъж се хвърляше в очи, само че тая беше по-тънка, по-пъргава — в разцвета на оная красота, чиято сетна съблазън загасваше вече у другата, старата Сарандовица. — Тя хвърли бегъл поглед към нас и зашепна нещо на ухото на Сарандовица. И на нея тя направи същия сърдит знак с ръка, но момата още веднъж и по-настойчиво й зашепна. Тогаз Сарандовица прибра парите и ядосана, със стиснати устни и бързи крачки излезе през малката вратичка. Момата донесе виното, което бяхме поръчали. Тя вървеше с лека и плавна походка, усмихваше се, очите й се заливаха с блясък. Като чу стъпките й, Калмука поотвори очите си и веднага пак ги затвори. А върху лицето на непознатия се яви не весела, а тъжна и срамежлива усмивка, жълтите му мустаци стърчаха нагоре и всеки път, когато момата минаваше край него, той й пошепваше нещо. Тя не му отговори ни веднъж. Но беше все тъй усмихната, както беше дошла.
Сарандовица се върна и се залови за сметките си. В същия час дъщеря й си отиде и когато малката вратичка се захлопна зад нея, непознатият тъй си и остана загледан нататък, гърбом към нас. Върховете на мустаците му стърчаха отстрани и бастунът му нервно чукаше по разкривените му обуща.
Без да ми продума, дядо Гено ме погледна и се поусмихна. Калмука дремеше.
— Е, време е вече да спим — каза по едно време Сарандовица. — Баташки — обърна се тя към човека с жълтите мустаци, — защо стоиш още, път те чака. Хайде тръгвай си, ще те изядат вълците.
Непознатият се обърна към нас и се усмихна. Малките му очички лъщяха, лицето му беше се зачервило. Ние също станахме. Изведнъж непознатият тръгна с бързи крачки, извика лека нощ от вратите и се изгуби в тъмнината. Сарандовица погледна към него, намръщи лице и презрително се усмихна.
— Кой е тоя човек? — попита дядо Гено.
— Холан, остави се — кипна изведнъж Сарандовица, — изправил се насреща ми като свещ, бърка ми на работата. Кой е, питаш — учител е тука, в Сърнино.
— Май като че иска да ти стане зет… И не е лош, учен човек е.
Сарандовица излезе от тезгяха, тури ръце на кръста си и сепнато заговори, като че се караше някому:
— Може да е учен, може да е от злато направен — мене не ми трябва. Нямам дъщеря за женене, не й е той прилика. Чуй ме, дядо Гено, аз съм кръчмарска дъщеря — и дъщеря ми ще бъде кръчмарка. Тоя имот го имам от майка си, на нея ще го оставя. Ако не тече — капе, все ще може да изхрани една челяд. Моят зет трябва да знае да върже престилка и да стои ей там, на тезгяха. И човек да е…