— Отивам в имението Пенрод да предам едно съобщение от Бърт — каза разбойникът. — Мислехме, че вече си стигнала там. А пък те намирам тук да спиш на мократа земя толкова близо до имението.
— Толкова близо ли? Загубих се в тъмното. Какво ще правиш в имението? Къде е Кейси?
— Бърт държи червенокосата за откуп. Аз трябва да предам съобщението и да искам ром в замяна на момичето — отговори Дан, оглеждайки безсрамно фигурата на Марси, която се очертаваше съвсем ясно под мократа рокля.
— Държат Кейси за откуп? — запита Марси смаяна. — Мислех, че Големия Джон…
— И ние така мислехме — изсмя се Дан гадно, — но поради някаква причина тоя великан не дава да чукаме бременна жена.
— Бременна? — извика Марси с неописуемо озадачен глас. — Искаш да кажеш, че Кейси… е бременна?
— Тя така казва. Казва, че бащата я обичал. Да не би случайно да говори за твоя мъж? — запита той хитро, наблюдавайки как лицето на Марси става яркочервено от гняв.
— Тая кучка! — изрева тя, размахвайки ръце във въздуха. — Тая противна никаквица! Надявала се е да отмъкне съпруга ми, но няма да го има. — Изведнъж Марси се замисли и едно ехидно изражение промени чертите й. — Какво ще трябва, господин…
— Просто Дан.
— Какво ще ти трябва, Дан, за да се върнеш при твоите приятели и да им кажеш, че Пенрод отказват да платят откупа?
— Божке, ама и тебе си те бива — подсвирна оценяващо разбойникът. — Ако няма да има ром, тогава Големия Джон няма да успее да спаси момичето от Бърт и другите. Това ли искаш?
Очите на Марси се присвиха в размисъл. Способна ли беше да обрече Кейси на съдба, по-лоша и от смъртта? Дори това да означаваше, че ще унищожи детето на Деър? Отговорът не й хареса, но нямаше друг. Нямаше никакво значение, че щеше да бъде осъдена вечно да гори в ада, тя би направила всичко, само и само да задържи Деър. Нищо не бе прекалено долно, прекалено презряно, стига да попречи на Кейси да се меси в брака й. С това бебе… Марси не вярваше, че Кейси наистина ще се махне от живота й. Един ден Деър ще научи, че има дете, и всичко ще бъде изгубено.
Затваряйки ума си за злото в сърцето си, Марси погледна Дан право в очите и повтори въпроса си:
— Какво ще ти трябва, за да не отидеш в имението Пенрод?
Отначало Дан помисли, че Марси се е побъркала от треска.
Тя трепереше неудържимо, устните й бяха посинели от студ, бузите й се червенееха, дишаше дрезгаво. Оттам, където беше застанал, той ясно виждаше топлината, която се изпаряваше от треперещата й фигура. Но студеният, пресметлив блясък в сините й очи го убеди, че тя говори напълно сериозно. Разкривайки в усмивка два реда оредели, проядени зъби, той запита весело:
— Какво предлагаш?
Очите му се спуснаха многозначително по мократа рокля, атрактивно прилепваща към пищните й извивки, и болката в слабините му стана вече неудържима.
— Мога да взема пари от баща си, може и ром, ако предпочиташ — отвърна с готовност Марси. — Ще се видим на място, което определиш, и ще ти дам каквото искаш.
— Всичко?
— В границите на разумното — отвърна Марси, застанала нащрек.
Тя усети, че този хитрец иска повече, отколкото бе склонна да му даде. Докъде би стигнала, запита се тя, за да премахне Кейси от живота си и да спечели Деър?
Хващайки я над лактите, Дан я привлече към себе си, докато гърдите им не се допряха. Трескавата й горещина пареше зажаднялата му плът; би направил всичко, само и само да усети голото й тяло под себе си.
— Знаеш какво искам, жено — изпъшка той пресипнало, миг преди устата му да се залепи в нейната.
Марси се задави и не само от треската, която започваше да я побеждава. Дробовете й горяха, усещаше гърлото си така, сякаш бе пълно с пясък, болката в гърдите й се усилваше с всяко вдишване. Ако не стигнеше скоро до човешко жилище, най-вероятно щеше да умре от глад и студ. Изминалите два дни бяха същински ад. Тъй като никога не се бе радвала на особено здраве, Марси разбираше, че е изложена на огромна опасност.
След като успя да отблъсне устата на Дан, Марси отчаяно си пое дъх.
— Ако… ако ти, дам… каквото искаш… ще направиш ли каквото ти казах? Ще кажеш ли на другите, че на Пенрод не им пука за момичето и отказват да дадат откуп?
Черните вежди на Дан се срещнаха в средата на челото, докато разбойникът внимателно премисляше предложението на Марси. Ромът не беше кой знае колко важен за него. Обичаше го, но никога не беше изпитвал огромна „жажда“. Алкохолът не само замъгляваше ума, но и пречеше на сексуалните му апетити. За него беше много по-важно да има жена, която да му се отдаде доброволно, вместо в торбата му да влезе бутилка ром. Изборът му беше съвсем прост.