— Оценявам загрижеността ви, господине — изрече тя накрая. — Но бих предпочела сега да не говорим за това. Може би някой ден…
— Кейси, за тебе има големи възможности тук, в Нов Южен Уелс. Можеш да си създадеш добър живот. Ако беше останала в Англия, сигурно щеше да изгниеш в затвора или да увиснеш на бесилката. Заради войната между Англия и колониите осъдените вече не могат да бъдат пращани в Америка, затова Англия избра Австралия. Не бързай, момиче, един ден и ти като Ани ще бъдеш свободна и ще живееш собствения си живот. Надявам се да ме послушаш. Ако някога искаш да поговорим, на драго сърце ще те изслушам.
— Благодаря ви, господине — отвърна Кейси, усещайки се малко по-уверена.
— Моля те, наричай ме господин Рой. Така се обръщат към мене всички работници. И, Кейси, едно предупреждение. Дръж се далече от Деър. Той по принцип е добър, но поради някаква причина не те харесва.
— Ще го запомня, господин Рой — съгласи се Кейси на драго сърце.
„Не харесва“ беше слаба дума, що се отнася до реакциите на Деър спрямо нея. Но, помисли си тя, защо я беше целунал така, сякаш го привличаше силно? Твърде объркващо беше да мисли по този въпрос, реши тя, докато излизаше от кабинета, за да се заеме със задачите си. Каквито и да бяха чувствата на Деър, те бяха твърде сложни, за да се задълбочава в тях.
Кейси прекара следващите няколко дни в запознаване с новия си дом и новите си задължения. Ани я научи как да приготвя любимите ястия на семейството и всичко тръгна добре. Тя успяваше да се държи далече от Деър и го виждаше доста рядко. От друга страна, Бен се отбиваше при нея в кухнята винаги щом задълженията му позволяваха.
Кейси харесваше момчето. Бен беше любезен, забавен, внимателен и изобщо не приличаше на мрачния си брат. Тя научи, че работи във фермата, докато Деър управляваше процъфтяващото овцевъдно стопанство, експериментирайки с животни за разплод и вълна. Рой се грижеше за финансите на семейството и за осъдените, които работеха в имението.
Не след дълго Кейси откри, че почвата край Хоксбъри беше плодородна и повечето посеви се развиваха добре. Много по-добре, отколкото в черния пясък на Сидни, чиято земя беше почти безплодна. В Сидни нямаше нито плодове, нито ливади, само пълчища огромни мравки и комари, чиито ухапвания бяха много болезнени. Дори около Парамата, с изключение на речните долини, почвата беше бедна и измита. Често се случваха наводнения, дължащи се на бързо течащите потоци, които се спускаха по тесни корита от върховете на Сините планини. Оттатък тясната долина се издигаха Австралийските Алпи, простиращи се по цялата дължина на континента.
През тази година, 1807, животът в Нов Южен Уелс беше съсредоточен в тясната ивица земя, широка петдесет и дълга сто и петдесет мили, намираща се между Сините планини на запад и океана на изток. Макар че бяха високи едва 2 400 метра, още никой не беше прекосил тези заплашителни върхове и не беше се върнал. Дори аборигените не знаеха какво има от другата страна на извисяващите се до небето хребети.
Една сутрин, няколко седмици след пристигането си, Кейси работеше в кухнята съвсем сама. Ани вече си беше заминала, а Марта имаше работа в градината. Мег, както обикновено, не се виждаше никаква. Потънала до лактите в тесто, Кейси не чу как вратата на кухнята се отваря и се затваря. Не чу и стъпките зад себе си. Трепна силно, когато един гръмлив глас прогони мислите й.
— Значи ти си жената, дето кара Деър да се мотае като муха без глава! Сега, като те видях, вече не мога да кажа, че го обвинявам. Обикновено нищо не може да накара приятеля ми да излезе от кожата си, но нещо го мъчи и подозирам, че това нещо си ти.
Кейси се извърна рязко, разпилявайки брашно по пода.
— Ух… изплашихте ме! — намръщи се тя. — Кой сте вие?
— Робин Флечър, на вашите услуги — усмихна се мъжът, отмервайки пресилен поклон. — Бивш затворник, а сега горд собственик на тридесет акра първокачествена земя на север оттук.
Кейси усети, че не може да се разсърди на Робин Флечър. Усмивката му беше толкова приветлива, че и тя отвърна със същото. Имаше нещо топло и очароващо в хумора му. Той беше висок и слаб, неособено мускулест, но тя би се заклела, че е силен, стегнат и жилав. Строен — това беше думата, която й дойде на ум. Пясъчнорусата коса и искрящите сини очи му придаваха донякъде вид на женкар, но Кейси помисли, че видът може и да лъже. Тя си представи, че когато обстоятелствата го наложат, този мъж би могъл да стане враг, с когото човек би трябвало да се съобразява.