Бен настоя да придружи брат си и денят, когато заминаха, беше вторият по важност ден в живота на Кейси. Най-важният щеше да бъде, когато свещеникът ги обявеше за съпруг и съпруга. Тя очакваше Деър и Бен да се върнат късно на следващия ден. Тревогата й зарази Рой, който започна да се притеснява, когато мина още един ден без никакви вести от синовете му. Твърде много неща можеха да се случат по пътя до Сидни. Разбойниците все още, вилнееха в околността. А може би нещо в града не беше наред.
— Какво, по дяволите, става тук? — запита Бен, докато влизаха в Сидни.
Сто и втори полк се беше събрал на улиците, повечето членове на Корпуса бяха пияни и вдигаха страхотен шум. Като че ли целият полк се беше запътил към резиденцията на губернатора.
— Да му се не види! — избухна Деър гневно. — Тръгнали са за Блай! Ела!
Повлечен от тълпата, Бен се сля с масите, които следваха маршируващите войници. Разбунтувалите се спряха нестройно пред резиденцията на губернатора и след минути разбиха вратата и нахлуха вътре. С изключение на гражданската гвардия, единствените военни сили в Нов Южен Уелс бяха именно войниците от Корпуса, а бунтът им, воден от полковник Джонстън и подстрекаван от Джон Маккартър, оставяше губернатора Блай абсолютно беззащитен.
— Какво да правим, Деър? — запита Бен. Ръцете го сърбяха да се втурне да защитава губернатора.
— Какво можем да сторим срещу целия Корпус? — отвърна Деър съвсем реалистично.
— Може би някои от тези хора ще се присъединят към нас, ако защитим Блай? — предположи Бен.
— Ха — изсмя се Деър, — само ги погледни, Бен, това е мръсната пяна на Сидни. — И той кимна към група пияни подстрекатели. — Нима искаш тези да се бият на твоя страна?
Отговорът на Бен се изгуби във врявата, предизвикана от войниците от Корпуса, които излизаха от резиденцията, грубо повлекли протестиращия губернатор Блай към улицата. Някой беше докарал каретата му до вратата и Блай беше натикан съвсем безцеремонно вътре. В този момент Джон Маккартър се появи, за да поеме лично юздите на конете, и заедно с приятелите си от Корпуса тръгна на парад из претъпканите улици на Сидни, разкарвайки губернатора като чучело, докато градските отрепки вилнееха наоколо, пияни от безплатно раздаван ром. Бен и Деър не можеха да направят нищо повече от това, да стоят и да гледат. Докато на вратата на резиденцията не се появи с писъци Бес Блайг която хукна след каретата, отнасяща баща й.
Бес, убедена, че Корпусът ще убие баща й, тичаше задъхана след каретата по калната улица и се молеше да го пощадят. При вида на тази смела жена, която самичка се изправяше в защита на баща си, нещо се пречупи у Деър и той пришпори коня си през тълпата, последван по петите от Бен. Деър пребледня от ярост, когато видя лейтенант Потър да язди редом с каретата, пренебрегвайки молбите на Бес.
— Пуснете я вътре при баща й, Потър! — изкрещя Деър, надвиквайки шумотевицата. — Какъв човек сте вие?
Поклащайки глава, Потър изгледа кръвнишки младия фермер.
— Дръжте се настрана от тази работа, Пенрод. Твърде късно е да направите каквото и да било за губернатора. Колонията е в ръцете на Корпуса на Нов Южен Уелс. Ние налагаме правилата оттук насетне.
Полуприпаднала от изтощение, Бес чу гласа на Деър и обърна измъченото си лице към него.
— Помогни ми, Деър, моля те, помогни ми! Ще убият баща ми!
Яростта се разгоря у Деър и без да мисли за последиците, той се задейства. Скочи от коня, хвърли юздите на Бен и бързо стигна до Бес. С последни сили тя се беше вкопчила отчаяно в дръжката на вратичката и каретата я влачеше по улицата, докато зловещият парад продължаваше по Джордж Стрийт, но вече с по-бавен ход. Пращайки по дяволите всяка предпазливост, Деър сграбчи Бес през кръста, отвори вратичката и я бутна вътре при баща й. Всичко това се случи толкова бързо, че нито лейтенант Потър, нито някой друг разбра какви са намеренията на Деър.
Тъй като стореното не можеше да се поправи, Потър не обърна внимание на Бес, а веднага изрева на хората си: