— Какво, по дяволите…
— Пусни ме или ще забия ножа — изсъска Кейси със стаена ненавист в зелените очи.
— Малка кучка такава! — изфуча ядосано Потър. — Откъде взе този нож?
— Не е твоя работа — отвърна дръзко Кейси. — Само помни, убила съм веднъж и нямам никакви угризения пак да убия. Казват, че втория път било по-лесно.
— Мога лесно да те обезоръжа — усмихна се зловещо Потър. — Твоята сила не може да се сравнява с моята.
— Разбира се, по-силен си от мене — съгласи се Кейси със сладък глас. — Но само да ме изнасилиш, се кълна, че по някакъв начин, когато най-малко го очакваш, ще ти отмъстя. Може да ми вземеш оръжието, но ще имам други под ръка. Може би ще те нападна, докато спиш, а може би когато влизаш в къщата, или… — Тя сви рамене. — Възможностите са неограничени.
— Не трябваше да вземам убийца в къщата си — изсумтя Потър. Понеже се убеди, че Кейси наистина е в състояние да извърши това, с което го заплашваше, възбудата му се изпари. Той се отмести и се изправи несигурно на крака. — Би трябвало да те набия.
— Хайде, давай — предизвика го дръзко Кейси, вдигайки брадичка. — Но това няма да промени нещата. Остави ме на мира и ще си изпълнявам задълженията, но само ако ме докоснеш…
Тя не продължи, но заплахата беше съвършено ясна.
— Подла курва! — изсъска Потър. — Какво те кара да мислиш, че си нещо изключително? Всички жени имат същото между краката си, някои може би са и по-добри от тебе. Чуй ме добре, Кейси О’Кейн, търпението ми си има граници.
Кейси вдигна рамене и думите му увиснаха злобно и безсилно във въздуха.
Следващите седмици се точеха с мрачно еднообразие. През деня не беше чак толкова лошо, защото Кейси си имаше домакински задължения, които изпълняваше възможно най-добре, за да не дава на Потър поводи за оплаквания, фактът, че той самият си имаше работа през деня, много помагаше за облекчаване на положението й. Макар че не се беше опитал отново да я насили, погледът на присвитите му очи я следваше навсякъде. Тя се държеше възможно най-дистанцирано, защото й беше съвършено ясно, че Потър не е престанал да я иска в леглото си. Беше ясно и че е страхливец, защото се боеше да се обърне с гръб към нея, към една убийца, чиито заплахи успешно го държаха на разстояние.
Когато лейтенантът се връщаше вечер, Кейси правеше така, че яденето му да е готово и да му го поднесе незабавно. След като раздигнеше масата, бързо се прибираше в убежището си. Понякога той я дразнеше много жестоко, друг път седеше нацупен и безмълвен, без да престава да й хвърля бегли погледи. Но засега се държеше на разстояние от нея, за което Кейси беше много благодарна. Не беше сигурна, че може да убие човек, независимо какво я е предизвикало.
В усамотението на мъничката си стая тя се чувстваше най-сигурна. Не заради Потър, а се усещаше запазена от собствените си мисли и копнежи. Деър! Споменът се сливаше със сънищата, когато тя извикваше пред мисления си взор любимото му лице и като свещ, горяща по-ярко и по-силно при вятър, и тя пламваше от припомненото удоволствие. Споделената им страст беше съвсем реална, беше толкова силна, че тя не можеше да я потисне — точно както не би могла да отрече любовта си. Тялото й се бунтуваше при възмутителната мисъл, че друг мъж може да я притежава така, както Деър, да я докосва по места, които само Деър познаваше. Разумът и инстинктът я предупреждаваха, че вече не съществува и най-малката възможност техният брак да се състои. Кой мъж, независимо колко е силна любовта му, ще чака една жена цели седем години?
Къде беше Деър сега, питаше се унило Кейси. Беше ли се върнал в имението заедно със семейството си, потънал в работа? Сещаше ли се понякога за нея? Кейси би останала изумена, както и много доволна, ако можеше да узнае, че мислите и копнежите на Деър много приличаха на нейните.
Деър не бе в състояние да напусне Сидни веднага след процеса на Кейси. Как би могъл да продължава обичайното си съществувание, когато жената, която обичаше, беше изправена пред всекидневни опасности? Той лесно узна къде живее лейтенант Потър и започна да го наблюдава, надявайки се да зърне Кейси, но за негово съжаление тя не се появяваше. Деър нямаше представа, че й е забранено да използва предната врата и може да излиза само в задния двор, опасан с висока ограда. Доколкото знаеше, Кейси не се беше отбивала в правителствения магазин, защото Потър всеки ден носеше у дома храна и припаси. Никой друг не влизаше и не излизаше от къщата.
Деър не беше стоял бездеен през изминалите седмици. Бе подал петиции до Джон Маккартър, до полковник Джонстън, до всички висши офицери в Корпуса, но резултатите бяха отчайващи. Молбите му останаха нечути. Той толкова пъти отиде в резиденцията на губернатора, че в крайна сметка му забраниха да стъпва в нея. Изтощен от усилията си, отпаднал от умора, Деър стигна до неизбежното заключение, че няма какво повече да направи за Кейси на този етап. Единственото възможно нещо беше да се върне във фермата, да помисли добре и внимателно да планира следващите си действия. Един разговор, случайно дочут на улицата, драстично промени плановете му.