— Може би, но все пак те предупреждавам. Вероятно Кейси е права. Ако си отиде, това ще те предпази от изкушение.
— Кейси мисли да напуска? Откъде знаеш?
— Тя ми го каза преди малко, ще си търси работа в Сидни.
— По дяволите! Знаеш също толкова добре, колкото и аз, какво може да й се случи, ако си тръгне оттук.
— Да не мислиш, че съм глупак? — възрази разгорещено Робин. — Разбира се, че знам. Но Кейси е упорита. Предлагам внимателно да си помислиш върху това, което ти казах. Лека нощ, Деър.
Присвил замислено очи, Деър загледа как Робин изчезва в тъмнината. Трябваше да се досети, че гордостта на Кейси няма да й позволи да остане под един покрив с него и Марси. Доколкото й беше известно, той споделяше леглото на Марси, и то всяка нощ, но това беше толкова далече от истината, колкото и предположението й, че той е влюбен в съпругата си. Макар Марси да го дразнеше и предизвикваше, макар да използваше всички познати женски хитрини, Деър беше избрал целомъдрието пред любенето с жената, която го беше накарала да изостави истинската си любов.
Мисълта, че Кейси ще замине оттук, му се струваше ужасна. Тя имаше нужда от закрилата на семейство Пенрод и ако присъствието му тук беше причината тя да иска да замине, тогава той по-скоро сам би напуснал фермата, отколкото да позволи на Кейси да си тръгне. Това беше нещо, върху което Деър мислеше усилено от доста време насам. Взел решение, той се върна в къщата, влизайки през задната врата. Нарочно спря пред малката стаичка на Кейси, долепена до кухнята, и забеляза светлина, процеждаща се изпод вратата.
Знаейки, че Кейси няма да му позволи да влезе, ако я помоли, той натисна дръжката и видя, че вратата не е залостена. Страхувайки се да не събуди Марта, която сега спеше в бившата стая на Мег от другата страна на кухнята, Деър отвори тихо вратата и се вмъкна безшумно в стаята, затваряйки вратата също така тихо. Нито звук не издаде присъствието му.
Преуморена и не можеща да заспи след разговора с Робин, Кейси се беше приготвила да си легне, беше се измила и преоблякла в чиста риза, вместо да облича нощницата с висока яка и дълги ръкави, която беше прекалено задушаваща за това време на годината. След това притегли един стол до прозореца и седна да среши косата си, надявайки се еднообразното занимание да я успокои, да я откъсне от мрачните й мисли.
Възможно ли беше едновременно да мрази и да обича един мъж, запита се тя унило. Чувстваше, че се люлее на тънкия ръб между тези две емоции, и ако останеше повече време в имението Пенрод, душевното й здраве щеше да е сериозно застрашено. Нито веднъж през изминалите седмици Деър не обясни защо така прибързано се бе оженил за Марси в самия ден, когато тя беше получила свободата си. Защо? Със сигурност той не бе страхливец, който се плаши да не го одумват. И Бен, и Рой не отронваха нито дума по въпроса, упорито въздържайки се от коментари по повод женитбата на Деър. Макар че и двамата мъже се държаха учтиво с Марси, никой от тях не й засвидетелстваше топлотата, дължима на член на семейството. Всичко това действаше ужасно объркващо на Кейси и само още повече подсилваше решимостта й да напусне фермата.
Потънала в мислите си, тя не чу как Деър влезе в стаята. Нещо друго й подсказа присъствието му. Неповторимото чувство, тръпнещото вълнение; всепоглъщащото усещане, че я привлича нещо, на което не може да устои — всичко това накара сетивата й да се фокусират, тя рязко обърна глава и го видя.
Деър спря само на няколко стъпки от мястото, където Кейси седеше и решеше косата си; пламъчето на свещта и лунната светлина я превръщаха в неземно същество, прекалено красива, за да бъде простосмъртна. Дългата й червена коса представляваше прекрасна рамка за деликатно оформените черти на лицето, пълните устни и високите, екзотични скули. Крехки рамене с цвят на слонова кост преливаха в изпъкнали, високи гърди и тясна талия. Тя беше стройна като тръстика, невероятно гъвкава и той я обичаше така страстно, че би умрял за нея. Ако не можеше да има Кейси, би посрещнал смъртта си, без да се люби с никоя друга жена.
Кейси се изправи полека, за да се озове лице в лице с него. Той се взираше омаян в неземното същество, окъпано в лунни лъчи, в чиито зелени очи блещукаха тайнствени светлинки. Озарено в златисто сияние, деликатното й тяло, облечено само в тънката риза, изглеждаше невеществено, докато танцуващите светлинки позлатяваха раменете й и целуваха сладките заоблени линии на хълбоците. Дългата разпиляна коса се спускаше по красивия й гръб, стигайки до талията, като ярък магьоснически ореол, който зашеметяваше сетивата му.