— Моята история може да бъде потвърдена от секретарката ми. Тя твърди, че сте пристигнала там около 12:20 часа, малко след като двамата с госпожица Стрийт сме излезли за обяд. Според нея вие сте казала, че трябва да излезете за малко и ще се върнете скоро, но изобщо не сте се появила пак. По-късно следобед намерихме тази чанта до стола, върху който сте седяла. Естествено в първия момент не знаехме, че е ваша. Тогава я занесох в кабинета си и двамата с госпожица Стрийт прегледахме съдържанието й?
— Отворихте ли портмонето? — запита тя.
— Да.
— И какво намерихте в него?
— Пари.
— Колко?
Мейсън кимна с глава към Дела Стрийт, която извади бележник от чантата си.
— Три хиляди сто и осемнадесет долара и четиридесет и три цента.
— И оръжието беше в чантата?
— Да.
— Вие казахте, че с него е било стреляно два пъти?
— Да.
— Къде… къде е сега револверът?
— В едно чекмедже на бюрото ми.
— А къде е сега чантата ми?
— При мене.
— Можете ли — запита тя — да потвърдите по някакъв начин, че действително сте Пери Мейсън?
— Разбира се — отвърна адвокатът и извади от джоба си шофьорското си свидетелство и няколко кредитни карти.
— Добре — въздъхна госпожа Хейстингс. — Мисля, че трябва да ви повярвам. Мога ли да получа сега чантата си?
— Разбира се, но след като ме убедите, че вие наистина сте Адела Хейстингс, госпожа Гарвин С. Хейстингс.
— Не мога да направя това, защото доказателството се намира в чантата ми.
Мейсън поклати глава.
— Няма да предам тази чанта на никого, докато не се уверя в самоличността на притежателя й.
Тя се замисли за момент.
— Ако носите чантата ми, в нея се намира портфейл, в който е разрешителното ми за шофиране.
Мейсън кимна.
— То е издадено от Калифорния — продължи тя — и на него има моя снимка и отпечатък от палеца ми.
— Снимката — каза Мейсън — не е достатъчно доказателство за мене.
— Но отпечатъкът от палеца трябва да ви убеди.
Тя отиде до едно бюро, отвори го и извади от едно чекмедже шишенце с мастило. Изля малко от него върху къс попивателна хартия, натисна палеца си и след това направи няколко отпечатъка върху чист лист.
— Мисля, че тези отпечатъци са достатъчно ясни — рече тя. — Сега бихте могъл да ги сверите с този от разрешителното ми за шофиране.
— Да имате случайно лупа? — запита Мейсън.
— Не, нямам. Аз… почакайте малко. Сетих се, че имам. Само за минутка.
Тя отвори друго чекмедже на бюрото, поразрови нещата в него и накрая извади една лупа.
Мейсън отвори ръчната си чанта, извади от нея шофьорското разрешително и сравни внимателно отпечатъците. Останал видимо доволен от резултата, той извади чантата.
— Тук е всичко с изключение на револвера, който ще задържа.
— Защо?
— Може би той ще се окаже доказателство.
— За какво?
— За убийство.
Тя го изгледа безмълвно, но с видима паника в очите.
— Откъде имате револвера? — запита Мейсън.
— Даде ми го моят съпруг.
— А той откъде го има?
— Купи го.
— Защо го даде на вас?
— За самозащита, защото често пътувам нощем.
— Какво се случи през последната нощ?
— Двамата със съпруга ми постигнахме споразумение.
— За уреждане на имуществения въпрос?
— Да.
— Познавате ли адвокат на име Банър? — запита Мейсън.
— Хънтли Л. Банър? — попита тя с отвращение.
— Да. Кой е той?
— Адвокатът на моя съпруг. Мисля, че най-вече на него се дължи пропадането на нашия брак.
— Той вече разтрогнат ли е?
Тя направи едно неопределено движение с ръка и посочи апартамента.
— Какво мислите, че правя тук? Доказвам едно пребиваване в този град.
— За да можете да получите развод?
— Да.
— По взаимно споразумение?
— Разбира се. Съпругът ми ще заплати всички разходи.
— Днес имах разговор с Банър — каза Мейсън.
— Наистина ли?
— Да.
— Как стана така, че се свързахте с него?
— Не аз направих това — отвърна Мейсън, — а той ми се обади. Каза, че сте телефонирала в кантората му и сте заявила, че ще възложите вашите работи на мен и аз ще ви представлявам при уреждането на имуществените въпроси.
— Защо, за Бога, той е казал такова нещо? — възкликна тя. — Аз никога не съм се свързвала с него, а освен това нямах изобщо нужда от адвокат. Ние постигнахме споразумение със съпруга ми без никакви затруднения.
— Банър каза, че бил упълномощен да уреди въпроса за имуществото — каза Мейсън.
— Не мога нищо да разбера.
— Какво не разбирате?
— Това, че Гарвин не е съобщил на Банър, че въпросът е уреден… По кое време ви се обади той?