— Вие не взехте ли със себе си оръжието, когато тръгнахте за Лос Анжелос?
— Не. Отидох в Лос Анжелос, за да се явя на срещата с моя съпруг, пътувах този следобед обратно и се върнах преди около двадесет минути. Изпуших няколко цигари, пих нещо и взех един душ, когато чух гласове тук… А сега, господин Мейсън, ако чантата ми е у вас, ще ви помоля да ми я върнете.
Мейсън поклати глава.
— Преди това обаче искам да ви задам няколко въпроса.
— Нямате право да ми задавате никакви въпроси и още по-малко да очаквате отговор, след като сте взел ключовете ми и сте влязъл незаконно в жилището ми.
Внезапно Мейсън стана сериозен и делови.
— Вие отидохте вчера в Лос Анжелос?
— Да.
— Там имахте среща със съпруга си?
— Да, казах ви вече.
— Състоя ли се тази среща?
— Да.
— Защо искахте да се видите със съпруга си?
— Това не е ваша работа.
— За уреждане на имуществени въпроси?
— Казвам ви още веднъж, че това не се отнася до вас, господин Мейсън.
— Къде прекарахте предишната нощ?
— За ваше сведение прекарах я в моя собствен дом, но пак ви повтарям, това не е ваша работа.
Мейсън смръщи вежди.
— Вижте, госпожо Хейстингс, ако лъжете, а вие очевидно правите това, мислите, че сте изфабрикувала една изкусна лъжа, но ви предупреждавам, че няма да стигнете далече с нея.
— Не се тревожете за моите работи, господин Мейсън. По-добре мислете за вашите.
Мейсън продължи:
— В чантата, която оставихте в моята служба следобед, имаше свидетелство за шофиране, портмоне със значителна сума пари и един револвер. И за ваше сведение по него имаше пресни следи от два неотдавна изстреляни патрона.
— Какво? — възкликна тя с разширени очи.
— Вие сте твърде убедителна актриса — иронично се засмя Мейсън. — Има моменти, в които съм склонен да повярвам на вашия разказ въпреки по-добрата ми преценка.
Адела Хейстингс се приближи до един стол и изведнъж се отпусна върху него, сякаш коленете й не можеха да понесат тежестта на тялото й. Най-после каза:
— Господин Мейсън, вие нахлухте незаконно в апартамента ми с някаква цел, която не разбирам добре. Успяхте да ме поставите в положение на отбрана, като ми зададохте редица въпроси и казахте, че моята история не е вярна. Сега бих желала да чуя вашата история.
— Моята история може да бъде потвърдена от секретарката ми. Тя твърди, че сте пристигнала там около 12:20 часа, малко след като двамата с госпожица Стрийт сме излезли за обяд. Според нея вие сте казала, че трябва да излезете за малко и ще се върнете скоро, но изобщо не сте се появила пак. По-късно следобед намерихме тази чанта до стола, върху който сте седяла. Естествено в първия момент не знаехме, че е ваша. Тогава я занесох в кабинета си и двамата с госпожица Стрийт прегледахме съдържанието й?
— Отворихте ли портмонето? — запита тя.
— Да.
— И какво намерихте в него?
— Пари.
— Колко?
Мейсън кимна с глава към Дела Стрийт, която извади бележник от чантата си.
— Три хиляди сто и осемнадесет долара и четиридесет и три цента.
— И оръжието беше в чантата?
— Да.
— Вие казахте, че с него е било стреляно два пъти?
— Да.
— Къде… къде е сега револверът?
— В едно чекмедже на бюрото ми.
— А къде е сега чантата ми?
— При мене.
— Можете ли — запита тя — да потвърдите по някакъв начин, че действително сте Пери Мейсън?
— Разбира се — отвърна адвокатът и извади от джоба си шофьорското си свидетелство и няколко кредитни карти.
— Добре — въздъхна госпожа Хейстингс. — Мисля, че трябва да ви повярвам. Мога ли да получа сега чантата си?
— Разбира се, но след като ме убедите, че вие наистина сте Адела Хейстингс, госпожа Гарвин С. Хейстингс.
— Не мога да направя това, защото доказателството се намира в чантата ми.
Мейсън поклати глава.
— Няма да предам тази чанта на никого, докато не се уверя в самоличността на притежателя й.
Тя се замисли за момент.
— Ако носите чантата ми, в нея се намира портфейл, в който е разрешителното ми за шофиране.
Мейсън кимна.
— То е издадено от Калифорния — продължи тя — и на него има моя снимка и отпечатък от палеца ми.
— Снимката — каза Мейсън — не е достатъчно доказателство за мене.
— Но отпечатъкът от палеца трябва да ви убеди.