Тя отиде до едно бюро, отвори го и извади от едно чекмедже шишенце с мастило. Изля малко от него върху къс попивателна хартия, натисна палеца си и след това направи няколко отпечатъка върху чист лист.
— Мисля, че тези отпечатъци са достатъчно ясни — рече тя. — Сега бихте могъл да ги сверите с този от разрешителното ми за шофиране.
— Да имате случайно лупа? — запита Мейсън.
— Не, нямам. Аз… почакайте малко. Сетих се, че имам. Само за минутка.
Тя отвори друго чекмедже на бюрото, поразрови нещата в него и накрая извади една лупа.
Мейсън отвори ръчната си чанта, извади от нея шофьорското разрешително и сравни внимателно отпечатъците. Останал видимо доволен от резултата, той извади чантата.
— Тук е всичко с изключение на револвера, който ще задържа.
— Защо?
— Може би той ще се окаже доказателство.
— За какво?
— За убийство.
Тя го изгледа безмълвно, но с видима паника в очите.
— Откъде имате револвера? — запита Мейсън.
— Даде ми го моят съпруг.
— А той откъде го има?
— Купи го.
— Защо го даде на вас?
— За самозащита, защото често пътувам нощем.
— Какво се случи през последната нощ?
— Двамата със съпруга ми постигнахме споразумение.
— За уреждане на имуществения въпрос?
— Да.
— Познавате ли адвокат на име Банър? — запита Мейсън.
— Хънтли Л. Банър? — попита тя с отвращение.
— Да. Кой е той?
— Адвокатът на моя съпруг. Мисля, че най-вече на него се дължи пропадането на нашия брак.
— Той вече разтрогнат ли е?
Тя направи едно неопределено движение с ръка и посочи апартамента.
— Какво мислите, че правя тук? Доказвам едно пребиваване в този град.
— За да можете да получите развод?
— Да.
— По взаимно споразумение?
— Разбира се. Съпругът ми ще заплати всички разходи.
— Днес имах разговор с Банър — каза Мейсън.
— Наистина ли?
— Да.
— Как стана така, че се свързахте с него?
— Не аз направих това — отвърна Мейсън, — а той ми се обади. Каза, че сте телефонирала в кантората му и сте заявила, че ще възложите вашите работи на мен и аз ще ви представлявам при уреждането на имуществените въпроси.
— Защо, за Бога, той е казал такова нещо? — възкликна тя. — Аз никога не съм се свързвала с него, а освен това нямах изобщо нужда от адвокат. Ние постигнахме споразумение със съпруга ми без никакви затруднения.
— Банър каза, че бил упълномощен да уреди въпроса за имуществото — каза Мейсън.
— Не мога нищо да разбера.
— Какво не разбирате?
— Това, че Гарвин не е съобщил на Банър, че въпросът е уреден… По кое време ви се обади той?
— Около два часа следобед или може би малко по-късно. Не съм сигурен по кое време.
— Но Гарвин щеше да му се обади рано сутринта.
— Имате предвид тази сутрин?
— Да.
— Очевидно — каза Мейсън — той не го е направил. Има ли някаква причина за това?
— Не. Той ми каза, че ще го направи и аз знаех, че ще удържи на думата си.
— Вижда се, че не е спазил обещанието си.
— Точно това не мога да разбера, защото това не е присъщо за него. Той…
Мейсън посочи телефона.
— Защо не му се обадите и го помолите за обяснение?
— Това е добра идея.
Тя вдигна телефона и се обади на междуградската служба.
— Обажда се госпожа Хейстингс. Искам да говоря с Гарвин С. Хейстингс от Лос Анжелос. Това ще бъде частен разговор за негова сметка.
Тя съобщи своя номер, после този на телефона в Лос Анжелос и седна.
— Винаги ли го търсите по този начин? — запита Мейсън.
— Да — отвърна тя. — Той одобрява този начин, защото разбира, че го търся аз и се обаждам от някъде. Мъжът ми не обича някой да го търси по телефона и да не знае кой се обажда.
— Няма ли секретарка, която да се справя с телефонните обаждания? — запита Мейсън.
— Не през нощта у дома. Той…
Тя прекъсна думите си, защото трябваше да говори по телефона:
— Сигурен ли сте?… Не, предполагам, че всичко е наред. Преустановете, моля.
После остави слушалката и се обърна към Мейсън.
— Нищо не мога да разбера. Телефонистът каза, че към апарата бил включен телефонен секретар. Той записва всяко обаждане в отсъствие на Гарвин. И когато се върне у дома, той може да прослуша лично записаното.