— И след това? — запита Мейсън.
— Тогава Гърти я запитала за името и адреса и жената отговорила, че се казва г-жа Хейстингс и че сегашният й адрес не е от значение. Гърти записала името й и след това продължила да чете списание. А жената седнала на стола до прозореца. След няколко минути обаче станала и започнала да се разхожда из канцеларията. Внезапно казала: „Ще се върна след няколко минути“, отворила вратата и излязла в коридора.
— И след това? — запита Мейсън.
— Това е всичко — каза Дела. — Тя и досега не се е върнала.
— Навярно ще се появи всяка минута. Как изглеждаше тя, Дела?
— Гърти не е съвсем убедителна, но каза, че жената имала аристократично държание, привлекателна фигура, приятен глас, тънки, чувствителни пръсти. Била на възраст около тридесет и три години и носела големи тъмни очила. Затова не може да се каже нещо повече за чертите й. Гърти смята, че жената била с тъмни очила, за да скрива вероятно, че е плакала. Попитах я как е разбрала това и тя отвърна, че нещо дрезгаво в гласа на посетителката издавало това.
— Да оставим това — каза Мейсън. — Аристократично държание, тънки пръсти, приятен глас. Не допускаш ли, Дела, че Гърти описва нашата посетителка като героиня от някой любовен роман?
— Не бих се учудила — отвърна Дела. — Обикновено Гърти е доста наблюдателна, но когато през обедните часове чете някоя от тези любовни истории, мислите й се носят надалече на розови облаци.
Мейсън погледна часовника си.
— А сега да поработим малко върху исканите от съдебните заседатели доказателства, които трябва да представя на съдията по делото следващата седмица.
— Има няколко много важни писма, които не сме уточнили, а трябва да изпратим още днес — напомни Дела.
— Е, добре — въздъхна Мейсън. — Донеси писмата. Впрочем аз зная какво трябва да направим с тях. Вземи двете неотложни писма от големия куп поща и след това ме остави да прегледам и останалата част от кореспонденцията.
Дела се усмихна и напусна стаята, но след няколко минути се върна обратно, като носеше черна дамска чанта.
— Какво е това? — попита Мейсън.
— Отидох за папката с писма в стаята на стенографката и когато се връщах през приемната, забелязах тази чанта на пода зад големия стол. Попитах Гърти дали е нейна, но тя отговори, че никога не я е виждала. Тогава я запитах кой е бил в приемната с ръчна чанта и след като помисли малко, тя си спомни, че това трябва да е чантата на оная мистериозна жена, която ни е посетила през обедните часове. Чантата се намираше точно зад стола, на който е седяла.
Мейсън протегна ръка и Дела Стрийт му подаде чантата.
— О, това е доста странно — каза замислено той. — Жената казала, че ще излезе само за няколко минути, че се чувства застрашена, но не се връща обратно и оставя ръчната си чанта. Естествено ние не знаем дали действително е нейна.
— Не мислите ли, че трябва да прегледаме съдържанието й? — запита Дела. — Тя е доста тежка и може би е пълна със златни монети.
Мейсън разгледа внимателно чантата отвън.
— Мисля да я отворя, Дела, трябва да проверя дали в нея няма някакво име или адрес.
Адвокатът разтвори внимателно чантата и започна да я преглежда, но внезапно дръпна ръката си.
— Какво има? — запита Дела.
Мейсън се поколеба за момент, после измъкна от джоба носната си кърпа и уви с нея пръстите на ръката си. Бръкна отново в чантата и извади оттам един стоманеносив 38-калибров револвер.
— О, какво мислите за това? — запита Дела Стрийт.
Като държеше все още носната си кърпа така, че пръстите му да не оставят отпечатъци, Мейсън откри цевта на револвера.
— Това е 38-калибров револвер „Смит и Уесън“, с четири пълни и два изстреляни патрона в него.
После помириса дулото и продължи:
— Очевидно с него е стреляно не много отдавна.
След като затвори внимателно цевта в същото положение, в което тя се намираше преди, Мейсън постави внимателно оръжието върху попивателна хартия на бюрото си и предложи: