— Не ме е грижа какво ще помисли Хамилтън Бъргър — отвърна Мейсън. — Уверявам те още веднъж, че оставих оръжието в чекмеджето.
— Но сега то е празно.
— Това е вярно.
— Има ли някое друго празно чекмедже в бюрото ти!
— Не — отговори Мейсън. — В това чекмедже аз пазя някои важни, особени неща. Ще се опитам да намеря оръжието, но ти знаеш, че ключалките на този род врати не са сигурни срещу крадци. Те са направени така, че един шперц може лесно да отвори всяка една от вратите на етажа.
— И кой има такъв шперц?
— Портиерът, чистачката и честно казано, не зная кой още. Ще трябва да се свържа с хората, които отговарят за сградата, и да поговоря с тях по този въпрос.
— Направи го — каза Траг и като кимна на Адела Хейстингс, излезе навън.
Мейсън се обърна към госпожа Хейстингс:
— Вие ли убихте мъжа си?
— Не.
— Във вашата история има някои неща, които изглеждат твърде нагласени и поради това будят подозрение.
— Зная това. Но аз ви казах истината, а вие се опитайте да разберете какво се е случило. Някой се опитва да ме обвини в престъпление, като е откраднал чантата ми и ключа за апартамента. Който и да е бил той, отишъл е в жилището ми, отключил го е, откраднал оръжието и…
— И го използвал да убие съпруга ви? — запита Мейсън, когато тя замълча.
— Изглежда, че е било така.
— Съпругът ви е бил убит в леглото, вероятно докато е спял.
Тя кимна с глава.
— Това означава — продължи Мейсън, — че убиецът е бил някой, който познава къщата и съпругът ви му се е доверявал.
— Или някой, който е имал ключ за къщата — рече тя.
— Вие искате да насочите вниманието към крадеца на чантата, но преди малко ми казахте, че мъжът ви е държал един ключ от къщата в службата си. И когато е искал някой да отиде и вземе нещо от къщата, той без спънки можел да направи това.
Тя отново кимна.
— Това означава — продължи Мейсън, — че всеки един човек от службата би могъл да вземе ключа и да влезе вътре. Какъв е броят на служителите?
— Двадесет-тридесет човека.
— И всеки един от тях би могъл да вземе ключа?
— Не. Той стои в един шкаф, ключът за който се пази от ръководителя на службата.
— В такъв случай, ако съпругът ви телефонира и нареди някой да отиде в къщата и да вземе нещо от нея, това може да направи само ръководителят.
— Не, не лично той, но може да изпрати с ключа някой от служителите.
— И кой може да бъде този човек?
— Всеки един, даже прислужникът или някой от секретарите.
— Това ще рече — продължи Мейсън, — че никой не може да попречи на човека, взел ключа, да си направи дубликат от него.
— Да — каза тя, — приемам това за напълно възможно. Но трябва да изтъкна, че всички служители са хора, в които моят съпруг твърдо вярваше.
— Вие бяхте негова секретарка, преди да се омъжите?
— Да.
— И той беше ерген?
— Не.
— Преди това е бил женен?
— Да. Беше разведен.
— И какво е станало с първата му жена?
— Тя беше негова втора жена — каза Адела Хейстингс. — Първата почина, а с втората се беше развел.
Мейсън я погледна замислено.
— Разводът ви даде възможност да се ожените?
— Да.
— Кой поиска развода?
— Жена му.
— По приятелско споразумение?
— Положително не.
— Бяхте ли привлечена като съответник при развода?
— Да.
— Къде се получи той?
— В щата Невада.
— В Лас Вегас?
— Не, в Карсън Сити.
— Преди колко време?
— Преди около деветнадесет месеца.
— И веднага след като беше даден разводът, вие и господин Хейстингс се оженихте?
— Да.
— В такъв случай — заинтересува се Мейсън — какво стана с тази жена, разведената? Тя ожени ли се отново или…
— Не — отвърна раздразнено Адела Хейстингс. — Тя мрази даже почвата, по която стъпвам аз. Би направила всичко, за да ми създаде неприятности. Това е причината, поради която аз… аз… Всеки път, когато помисля за оръжието, поставено в моята чанта, аз се сещам за нея.
— Къде живее тя сега?
— Не зная.
— Какво име носи сега?
— Хейстингс. Тя не се е омъжила повторно.
— Имам предвид малкото й име.