— Минерва Шелтън Хейстингс. Тя е една от най-големите интригантки и лицемерки, които съм срещала някога в моя живот.
— Тя обичаше ли Гарвин Хейстингс?
— Минерва Шелтън Хейстингс има само една истинска любов в своя живот и това е Минерва Шелтън Хейстингс. Тя е себична, безскрупулна, алчна, лукава интригантка.
— Дали е обичала някога Гарвин Хейстингс?
— Тя обичаше само мисълта за пари.
— В такъв случай тя е получила някаква сума при развода?
— Положително.
— Колко богат беше Гарвин Хейстингс?
— За Бога, не зная. Той имаше имущества, разпръснати навсякъде. Вероятно е притежавал два-три милиона долара.
— Каква сума получи при развода Минерва?
— Двеста и петдесет хиляди долара.
— В брой?
— Веднага, на място.
— Тогава, ако тя е получила толкова добро състояние, няма причина да се чувства огорчена от вас — каза Мейсън.
— О, да, има такава причина. Тя беше хвърлила така мрежата си върху него, че ако не бях аз, щеше да получи всичко до цент.
— По какъв начин?
— Щеше да го отрови.
— Мислите, че тя щеше да извърши убийство?
— Господин Мейсън, разберете ме добре. Минерва не би се спряла пред нищо. Тя е алчна и изобретателна.
— Не ви ли се струва, че цялата тази история би могла да устрои тя?
Адела Хейстингс кимна.
— Но защо?
— За да ми отмъсти.
— Искате да кажете, че тя би преминала през всички трудности в изпълнението на един сложен план само и само да ви навреди?
— Ако аз трябва да прекарам известно време в затвора — отвърна Адела, — Минерва би се разхождала навсякъде усмихната до уши.
Мейсън с колебание зададе следващия си въпрос:
— Знаете ли, докато те са били женени, дали Гарвин е направил завещание, с което оставя всичко на нея?
— Да.
— И той отмени това завещание?
— Той ми каза, че се готви да го направи.
— Кога ви каза това?
— Няколко дни след като се оженихме.
— В предложението, което ми направи Хантли Банър — каза Мейсън, — имаше едно условие — да получите петдесет хиляди долара съгласно завещанието на Гарвин.
Тя кимна.
— Следователно — продължи адвокатът — вашият съпруг е възнамерявал да включи това в завещанието си.
— Да, разбира се, след като се разведохме, той естествено нямаше да ме остави като единствена наследница.
— Но това завещание още не е изготвено.
— Не зная нищо за това.
— Известно ли ви е, че той е подписал друго завещание, което е изцяло във ваша полза?
— Зная само това, което той ми каза — че ще направи такова завещание. То положително щеше да обезсили старото.
— При условие — добави Мейсън, — че вашият брак е законен, той прави при всички случаи това завещание невалидно.
— Разбира се, че беше законен. Защо повдигате този въпрос?
— Това е проклятието на така нареченото юридическо мислене. Един адвокат трябва да мисли за всички възможности. Защо се разстрои вашият брак?
— Той… аз… той беше доста по-възрастен от мене.
— Каква беше разликата?
— Петнадесет години.
— Но вие знаехте това, когато се омъжихте?
— Да.
— И тогава то нямаше значение за вас?
— Господин Мейсън, за мене е много болезнено да говоря за всичко това сега. Когато Гарвин се ожени за Минерва, аз бях негова доверена секретарка. Постепенно той започна да открива колко себична, студена и опасна интригантка беше тя. И съвсем естествено започна да ми се доверява, а аз да му отвръщам със съчувствие и… Допускам, че и двамата бяхме доведени до едно състояние… Че и двамата сякаш бяхме хипнотизирани от обстоятелствата и започнахме постепенно да разбираме, че сме преувеличавали и разбрали погрешно приятелското съчувствие. Това стана основа на една романтична привързаност, която вече е приключена глава от моя живот.
— Вие може само да мислите, че това е приключена глава — каза Мейсън. — Преди обаче да свършите с всичко това, книгата отново ще се отвори, главата ще привлече вниманието на публиката, страниците ще бъдат откъсвани една по една и публикувани на първите страници на столичните вестници.
Тя го изгледа с истинска паника в очите, след което се изправи внезапно на крака.
— Господин Мейсън, отивам в някой хотел, откъдето ще ви телефонирам, за да знаете къде се намирам.