— Ще наредя на моите хора да се заемат с нея, а аз ще взема дневника и ще се върна веднага тук.
Дрейк напусна кабинета, а адвокатът се заразхожда намръщен напред-назад.
— Проклет да съм, ако това не е станало тази сутрин — промърмори той сам на себе си, докато се разхождаше, вперил поглед в килима.
Внезапно се обърна към секретарката си:
— Дела, знаеш ли кога се почистват канторите?
— На този етаж се почистват сутринта, а на по-долния — късно вечерта от същите жени.
— Сигурно чистят тук сутринта — каза Мейсън, — защото ние оставаме до късно през нощта, а аз никога не съм виждал чистачки.
— Мисля, че идват около шест часа сутринта — уточни Дела.
— Какво знаеш за тези жени? Струва ми се, че не биха се поддали на подкуп или измама.
— Аз също се съмнявам, защото са много честни жени.
Адвокатът кимна и продължи да се разхожда из кабинета.
На вратата се почука и Дела стана да отвори.
— Нося някакви новини — каза детективът. — Моето бюро е отворено двадесет и четири часа в денонощието, за да могат моите хора, след като свършат някоя задача, да имат къде да изготвят своите доклади. В действителност ние никога не сме виждали външен човек между десет-единадесет часа през нощта до седем и половина или осем сутринта. Аз обикновено идвам на работа в 8:30 часа и започвам да преглеждам докладите, които моите хора са изготвили. Някои от тях идват тук в шест и половина — седем часа, написват докладите си и след това отиват да закусят.
Мейсън кимна.
— Тази сутрин — продължи Дрейк — в дневника е отбелязано името на някой си Сидни Бел, че идва в моята агенция. Не познавам такъв човек, а и никой от моите хора не носи това име. Освен това никакъв Сидни Бел не е идвал при мене в шест часа тази сутрин. В действителност никой друг не е бил в агенцията ми по това време освен няколко от сътрудниците ми, които са изготвяли своите доклади.
— Има ли в дневника подпис на Сидни Бел? — запита Мейсън.
— Да, има. Той е дошъл в шест и напуснал в шест и петнадесет.
— И повече не е идвал в твоята служба?
— Не.
Мейсън продължи:
— Нека намерим жената, която почиства твоята кантора, Пол. Открий адреса й и се свържи с момчето, което обслужва асансьора. Опитай се да получиш някакво описание на този Сидни Бел.
— Направих вече това. Един от помощник-портиерите обслужвал асансьора тази сутрин. Той си спомня много добре за Бел. Бил висок човек, с тъмен костюм. Носел тъмни очила и ръчна чанта. Това направило впечатление на помощник-портиера.
— Изглежда — каза Мейсън, — че в тази история тъмните очила са универсално средство за скриване на личността. И трябва да признаем, че те наистина са едно отлично средство. Какво научи за чистачката?
— Казва се Мод К. Кръмп, има телефон и аз вече говорих с нея. Тя описа високия мъж в тъмен костюм и очила, който носел ръчна чанта. Бил самоуверен и същевременно много любезен. Жената си спомни думите му: „Добро утро. Трябва да летя за Аризона рано сутринта и искам да взема някои неща. Вие навярно сте свикнала да ставате рано, но това е голямо изпитание за мене.“
— Почакай за момент — прекъсна го Мейсън. — Вратата на кантората сигурно е била затворена. Чистачките не я държат отворена, докато чистят.
— Мъжът почукал на вратата, казал, че си е забравил ключа, дал й пет долара и я потупал по гърба. Тя си спомня за него като за един много фин джентълмен.
— Казал ли е, че е Пери Мейсън?
— С думи не, но всичките му действия говорели за това.
Мейсън помоли Дрейк:
— Свържи се още веднъж по телефона с Мод Кръмп. Кажи й, че ако иска да спечели малко пари, трябва да дойде в кантората ми. Искам да говоря с нея. Кажи й, че вероятно ще се наложи да престои тук няколко часа, но за всеки час ще получи по петнадесет долара.
— Добре, ще го направя веднага. Има ли нещо друго, Пери?
— Мисля, че това е достатъчно засега.
Дрейк се сбогува и напусна кабинета на адвоката.
— Най-после имаме и един мъж в нашия случай — засмя се Мейсън.
За няколко минути той остана замислен и мълчалив, после се обърна към Дела:
— Направи ли ти впечатление тонът на Адела Хейстингс, когато говореше по телефона със Симли Бейсън?
— Да, за Бога. Изразяваше топла интимност.
— Точно така — каза адвокатът. — Мъжът, който е дошъл в кантората, е бил в сградата само десет минути. През това време той е трябвало да дойде до кантората, да разговаря с чистачката, да влезе вътре, да вземе оръжието и да излезе. И всичко това само за десет минути. Разбира се, възможно е той да е смятал, както мисли Пол, че оръжието е някъде в моето бюро. Начинът, по който е било планирано всичко, говори, че този мъж е знаел къде е оръжието.