Телефонът звънна и Дела Стрийт съобщи, че госпожа Кръмп е вече в кантората.
— Добре — каза Мейсън, — в такъв случай можем да започнем.
— Искате ли да я пратя при вас?
— Разбира се.
После Мейсън изтегли чекмеджето на бюрото си и извади чифт тъмни очила.
— Бихте ли ги поставили, господине? — запита той Бейсън.
— Защо?
— Искам да направя малък експеримент.
Бейсън се поколеба за момент, но след това постави очилата.
Мейсън го изгледа критично.
В този момент вратата на приемната се отвори и Дела Стрийт въведе госпожа Кръмп.
— О, здравейте, госпожо Кръмп — посрещна я Мейсън. — Моля ви, влезте и седнете за малко?
Госпожа Кръмп, ниска и пълна жена на около петдесет години, пристъпи напред. Тя се обърна към Симли Бейсън, изгледа го и запита:
— Какво стана, господин Мейсън? Защо не заминахте за Аризона?
Бейсън се усмихна смутен и като кимна с глава към адвоката, каза:
— Това е господин Мейсън. Аз съм Симли Бейсън.
— Защо, вие… Не бяхте ли… Защо, вие бяхте този, който…
— И аз мисля, че той е същият, госпожо Кръмп — каза Мейсън и като се обърна към Бейсън, продължи: — Бих желал да ми разкажете всичко, което направихте в кантората ми тази сутрин малко преди шест часа. И какво направихте с револвера, който взехте от най-горното дясно чекмедже на бюрото ми?
После Мейсън се усмихна на госпожа Кръмп.
— Това е всичко, което исках да науча. Когато се върнете в приемната, госпожица Стрийт ще ви връчи един чек за услугата, която ми направихте. Аз се колебаех дали да ви безпокоя, но…
— Всичко е наред, всичко е наред — прекъсна го тя. — Радвам се, че ви помогнах.
Като изгледа с неприязън Бейсън, жената се обърна и напусна кабинета.
Мейсън се разположи отново върху въртящия се стол, запали цигара и протегна ръка, за да прибере тъмните очила, но остана мълчалив.
Напрежението от продължителното мълчание стана твърде непоносимо за Бейсън.
— Е, добре — каза най-после той, — мисля, че това се оказа един несполучлив опит, но аз исках да помогна на Адела.
— Кажете ми само колко близки приятели сте с нея? — запита Мейсън. — Какви са отношенията между двама ви?
— В тях няма нищо неприлично, ако намеквате за нещо от тоя род — отвърна Бейсън, — но аз… по дяволите, Мейсън, аз… аз попаднах в собствената си клопка. И мисля, че сега се намирам в много затруднено положение.
Адвокатът продължи да седи мълчалив до бюрото си и остави на Бейсън инициативата да продължи разговора.
— Добре — подхвана отново Бейсън. — Мога да ви го кажа, защото вие, тъй или иначе го знаете. Мисля безкрайно много за Адела Хейстингс. Аз… аз я обичам.
— От колко време изпитвате такива чувства към нея?
— Тя ме привлече още в първия миг, когато влезе в нашата служба. Не искам да кажа, че това беше любов от пръв поглед, но тя ме заинтересува и привлече много.
— Срещахте ли се навън?
Бейсън сви рамене.
— Каква възможност има за това един служител, щом като шефът му е влюбен в същата жена?
— Зависи — усмихна се Мейсън. — Това зависи твърде много от жената.
— Не мисля, че Адела разбираше какви са чувствата ми към нея.
— А сега тя знае ли това? — запита Мейсън.
— Не зная. Никога не съм казвал нещо, което би я навело на такава мисъл, но тя винаги е била настроена много приятелски към мен.
— Тя ли ви каза какво се случи вчера с чантата и оръжието?
— Да. След като вие напуснахте Лас Вегас, аз мислих много върху телефонния разговор, който проведох с Адела във ваше присъствие. Затова и се обадих отново и я помолих да ми каже какви трудности има.
— И тя ви разказа всичко?
— О, не, не по телефона. Тя каза, че ще дойде с колата си тук.
— И вие се срещнахте рано сутринта?
— Беше пет часът. Закусихме заедно. За Бога, какво говоря? Аз слагам примката не само на моя, но и на нейния врат. Никога не бях помислил, че може да се стигне дотук. Опитах се само да й помогна, но очевидно не направих нищо полезно.
— Положително не — рязко каза Мейсън. — Не само за Адела Хейстингс, но поставихте и мене в много трудно положение. Откъде знаехте как да намерите оръжието?
— Адела ми каза какво сте направил с него.
— В такъв случай тя е знаела, че ще дойдете тук, за да приберете оръжието.
— За Бога, не! Тя само ми разказа своята история и ме запита какво да направи. Тя нямаше представа за това, което възнамерявах да извърша.
— Адела каза ли ви, че тя е жената, която е оставила чантата в кантората ми? — запита Мейсън.
— Не, не! Тя ми каза, че чантата й е била открадната, но в нея нямало никакво оръжие; револверът бил намерен после в чантата, оставена в кантората ви от някаква жена, която се представила като Адела Хейстингс. Аз веднага разбрах, че срещу нея е скалъпено умишлено обвинение в убийство.