— Не, тя върна своя с едно много язвително писмо.
— Откъде знаете това?
— Госпожа Хейстингс ми показа писмото.
— Каква пишеше в него?
— О, това беше един вид документ. В него Минерва предлагаше как да уредят имуществения въпрос. Тя пишеше още, че докато преди Хейстингс е бил горд с нея, сега се чувства като захвърлена стара обувка.
— Но нали е получила добро обезщетение? — отбеляза Мейсън.
— Аз съм на мнение, че тя получи премного, но въпреки това не остана доволна.
— Кой адвокат водеше преговорите между тях? Някой от Невада?
— Не, те двамата действаха без адвокат. Хейстингс беше особен човек в това отношение. Той имаше свое гледище върху нещата, като смяташе, че първата грешка е най-добрата грешка. И ако трябва да се заплати за нея, това трябва да стане незабавно и без съпротива.
— Добре — рече Мейсън, — ще помислим по този въпрос. Но да се върнем на това, кой би могъл да проникне в дома на Хейстингс, как се е сдобил с ключ? Тъй като Адела е моя клиентка и ваша приятелка, засега ще я изключим от подозрение. Следователно ключът е бил този, който се пази в службата. След като сте прибрал револвера, може би някой е узнал къде сте го оставил, разменил го е с фаталното оръжие и сега можете да си представите какво е действителното положение.
Бейсън се намръщи, в очите му се появи тревога.
— Страхувам се, господин Мейсън, че мислите много мрачно за всичко това. В края на краищата, след като опаковах оръжието, аз подпечатах пакета. Никой не би могъл да го подмени, без да остави следи. Освен това взех мерки да го скрия там, където никой не би могъл да го намери.
— Добре — каза Мейсън, — но…
Телефонът звънна и той грабна слушалката.
— Ти още ли си там, Дела?
— Да — отвърна тя. — Гърти ще се върне след няколко минути. Обади се господин Хънтли Банър и каза, че иска да говори с вас. Отнасяло се за нещо много важно. Искате ли да говорите с него?
— Да, свържи ме.
Дела превключи телефона на Мейсън.
— Здравейте, Банър — поздрави той. — Търсил сте ме?
— Искам да ви кажа, че съм възмутен от начина, по който използвахте предишния ни телефонен разговор…
Мейсън го прекъсна:
— Нямах ни най-малка представа, че ще направите лъжливо съобщение.
— Не ми харесва начинът, по който действахте и ми поставихте клопка — каза Банър.
— И сега се обаждате само да ми кажете това? — запита Мейсън.
— Не, търся ви по друг повод, но мисля, че трябва да разберете, че не обичам хората, които си играят с мене.
— Какъв е другият въпрос? — запита Мейсън.
— Допускам, че Адела Хейстингс ще бъде ваша клиентка и вие ще я представлявате.
— И какво от това, ако е така?
— Тя мрази даже земята, по която стъпвам — каза Банър. — Предстои официалното обявяване на едно завещание, отнасящо се до голямо имотно състояние. Аз съм запознат с всички дела на Хейстингс и логично е да бъда определен като адвокат за изпълнение на това завещание. Предвид обстоятелствата, естествено е Адела Хейстингс да се окаже наследницата, но аз никога няма да приема това. Преди малко ми се обади Минерва Хейстингс. Ако не знаете, тя е втората жена на Гарвин Хейстингс. Помоли ме да я представлявам и аз ще го направя. Искам просто да знаете това.
— Ще я представлявате в какво?
— По всички въпроси, свързани със завещанието.
— Но нали тя се е развела с Хейстингс и всички имуществени въпроса, свързани с развода, са били уредени?
— Не искам да коментирам по този въпрос за момента — каза Банър, — но като адвокат вие без съмнение сте запознат с условието: „Когато някой е убит, убиецът не може да наследи нищо от своята жертва, независимо от това какви законни права може да има върху имуществото.“
— Зная много добре това — каза Мейсън. — И така, вие искате да докажете, че Адела Хейстингс е виновна за убийството?
— Ще предоставя на полицията да докаже това — отвърна Банър. — Аз представлявам Минерва Хейстингс и ще защитавам нейните интереси. Засега проявявам само любезност да ви уведомя за това.
— Отлично — рече Мейсън, — считайте, че вече ме уведомихте.