— Вече съм на ваше разположение, шефе!
— Дела, приготви необходимите формуляри, които Адела Хейстингс трябва да попълни и подпише във връзка с управлението на имуществото на Хейстингс.
— Няма ли оставено някакво завещание? — запита Дела.
— Не зная — отговори Мейсън. — Ако има такова, то е у Хънтли Банър, а сега той представлява Минерва Хейстингс. И това усложнява нещата. Нека приготвим веднага документите за подпис от Адела Хейстингс, защото нещата могат да се придвижат доста бързо. Можем да изготвим и една молба за определяне на Адела като специален управител на имуществото с оглед на неговото запазване.
— Не е ли малко прибързано? — запита Бейсън. — Тези въпроси обикновено се уреждат след погребението.
— Това не е обикновен случай — отвърна Мейсън. — Мисля, че трябва да действаме бързо… Дела, моля те, след като Адела съобщи къде се намира, покани я да дойде тук и подпише молбата.
— Аз зная, че тя е отседнала в хотел „Фристоун“ — намеси се Бейсън.
— Там ли отсяда, когато дойде тук?
— Да.
— Но тя е прекарала последната нощ в дома на Хейстингс — каза Мейсън.
— Това е вярно. Гарвин настоя за това. Мисля, господин Мейсън, че напоследък той се чувстваше самотен и започна да разбира каква грешка е направил, като е поискал развод. Затова желанието му беше да се помирят.
— И вие щяхте просто да останете настрана?
Бейсън отвърна:
— Аз бях настрана от няколко месеца, господин Мейсън, но това си е моя грешка. Исках Адела да направи това, което ще бъде най-добре за нея. Как бих могъл да се състезавам с пет милиона долара?
Мейсън го погледна замислено.
— Вие се чувствате неуверен — каза той. — Мисля, че е по-добре да овладеете това чувство и да се борите за това, което желаете. Неувереността е добродетел, която малко жени уважават.
Бейсън сведе очи.
— Обичам я толкова много, че искам тя да постъпи така, както ще бъде най-добре за нея. Хейстингс можеше да й даде неща, които аз не бих могъл да и осигуря.
ГЛАВА 8
Гърти позвъни от приемната и съобщи на Мейсън.
— Госпожа Блякбърн е тук и носи един пакет за господин Бейсън.
— Почакай за момент — рече адвокатът и се обърна към Бейсън: — Вашата секретарка е донесла един пакет в кантората. Да я поканя ли да влезе тук, или искате да поговорите с нея насаме?
— Не, не, нека влезе.
— От вашия разказ разбрах, че тя не е омъжена, а сега се е представила като госпожа Блякбърн.
— Тя наистина е омъжена, но това е една трагична история.
— Вдовица ли е?
— Разведена. Една нощ съпругът и не се завърнал вкъщи и тя не го видяла никога повече.
— И после отишла в Невада?
— Точно така.
— В Лас Вегас? — продължи да разпитва Мейсън.
— В Карсън Сити.
— Преди колко време?
— Мисля, че преди да започне работа при нас, преди една година.
Мейсън нареди по телефона:
— Гърти, кажи й да влезе. Дела ще я посрещне на вратата.
След малко на прага застана млада жена с черна коса и тъмни очи.
— Заповядайте — покани я Мейсън.
Розалия Блякбърн му хвърли бърз поглед, след което се обърна към Симли Бейсън. После сведе очи, поколеба се малко, погледна отново към Бейсън и влезе в кабинета.
Симли Бейсън стана от стола и протегна ръка към пакета.
— Розали, това е господин Мейсън, прочутият адвокат. Ти си чувала и чела много за него… По дяволите, какво е станало с пакета?
— Когато го извадих от сака за голф, той беше разкъсан — отвърна тя.
— Розали, ти не си направила това, нали? — запита Бейсън.
— Не, господине. Нося ви пакета така, както го намерих.
— И шкафчето ми за дрехи беше затворено и заключено?
— Точно така. Взех ключа от най-горното ляво чекмедже на бюрото ви, където го държите.
Бейсън започна да разопакова пакета, после се поколеба малко и накрая каза:
— Розали, моля те да се върнеш в приемната на господин Мейсън, да седнеш там и да ме почакаш. След няколко минути ще дойда и ще те закарам с колата си до службата.
— Благодаря — каза тя с една неопределена усмивка, обърна се и излезе от кабинета.
— Като ваша секретарка тя проявява ли някакво любопитство към вашите работи? — запита Мейсън.
— Наистина е много любопитна — отвърна Бейсън, — но ако ме питате дали е отворила пакета, аз залагам живота си, че не е направила това.