— Да.
— Как се казва тя?
— Розалия Блякбърн.
— Какво й казахте по телефона?
— Казах й да вземе ключа от бюрото ми, да отключи шкафчето за дрехи, да извади от сака за голф стиковете, на дъното ще намери един обвит в хартия пакет. Помолих я да ми го донесе.
— В кантората на господин Мейсън?
— Да.
— Тя изпълни ли вашите нареждания?
— Не зная.
— Какво искате да кажете с това?
— Не зная дали тя изпълни това, което й казах.
— Но вие знаете, че тя се е появила в кантората на господин Мейсън с един пакет, нали?
— Да.
— И това беше същият пакет, който бяхте поставил в сака за голф?
— Не зная това.
— Добре, но той съдържаше същия предмет, който бяхте поставил в него, нали?
— Не зная.
— Какво означава пак това „не зная“?
— Аз не бях взел мерки за разпознаването на пакета.
— Този предмет беше револвер, нали?
— Да, в пакета, който сложих в сака за голф, имаше револвер.
— И това беше същият револвер, който взехте от кантората на господин Мейсън, нали?
— Отказвам да отговоря на въпроса на основание на това, че отговорът може да ме привлече под отговорност.
— Признавате ли, че сте поставил пакет в сака си за голф?
— Да.
— И че този пакет съдържаше револвер?
— Да.
— И този пакет беше взет от сака за голф от вашата секретарка?
— Възразявам срещу този въпрос — намеси се Мейсън — като водещ до едно заключение на свидетеля.
— Приемам възражението ви — каза съдията Фалън. Прокурорът продължи да задава въпроси на Бейсън:
— Наредихте ли на секретарката си да вземе пакета от сака за голф?
— Да.
— И да го донесе в кантората на господин Мейсън?
— Да.
— Тя изпълни ли нарежданията ви?
— Не зная.
— Но нали вие бяхте там? Не ви ли донесе тя пакета?
— Тя наистина донесе някакъв пакет, но аз нямах възможност да установя дали е същият, който бях поставил в сака за голф. За обяснение ще добавя, че бях предприел мерки за запазване съдържанието на пакета, като го обвих в хартия, към която прилепих бележка, в която беше описано съдържанието на пакета. Когато той ми беше донесен, установих, че опаковката му е разкъсана, и не можах да разбера дали съдържанието му не е подменено.
— Предметът, който поставихте в пакета, беше револвер, нали?
— Да, господине.
— Това беше същият револвер, който взехте от кантората на господин Мейсън?
— Отказвам да отговоря на този въпрос, понеже той може да ме привлече под отговорност.
— Добре, а сега ще се върна пак към срещата ви с обвиняемата. Не е ли истина, че отиването ви в кантората на господин Мейсън беше предизвикано от нещо, което тя ви каза?
Свидетелят се поколеба.
— Кажете — притисна го Елис, — не е ли истина това?
— Отказвам да отговоря, защото това може да навлече подозрения срещу мене.
— Ако съдът позволи — рече Елис, — достатъчно ясно е, че свидетелят се опитва да се прикрива зад правата, които му дава Конституцията, и да ги използва даже и тогава, когато няма достатъчно законни основания за това. Може би е уместно за него да отказва да се обвърже с кражбата в кантората на господин Мейсън. Що се отнася обаче до разговора му с обвиняемата, то в него няма нищо, което би могло да навлече някакви подозрения и обвинения срещу него.
— Мога ли да бъда изслушан? — запита Мейсън.
— Разбира се — отговори съдията Фалън.
— Ако се окаже — започна Мейсън, — че обвиняемата и този свидетел са заговорничили да вземат някакво доказателство от кантората ми, то вземането на револвера може да се счита като открито действие, водещо до обвинение по отделно престъпление. Вземането на револвера е едно нещо, а уговарянето да се вземе той е съвсем друго нещо. Но и двете са престъпление.
— Това е въпрос на незначителни подробности — отбеляза Елис.
— Не, не е така — възрази Мейсън. — Когато вие, хората от прокуратурата, получите някаква информация или оплакване срещу някого, често ги използвате впоследствие като точка в обвинителния акт. Считате ги като част от престъпното намерение и действие. След това се опитвате да убедите съдебните заседатели да се произнесат за виновност на обвиняемия по всяка точка от обвинителния акт. Твърдите, че всяка една от тях представлява отделно престъпление, че не вие създавате законите, а само ги прилагате. И че законодателната власт е приела да се счита за престъпление даже и само намерението да се извърши едно ужасно дело, при което, ако обвиняемият е възнамерявал да извърши подобно деяние и после действително го изпълнява, той е виновен за две отделни престъпления.