— Изразът „едно малко отклонение“ означава, че искате да се отклоните от установения ред, а съдът има задължението да защити правата на обвиняемата. Затова поддържам възражението.
— Бяхте ли заедно с обвиняемата в понеделник, пети този месец? — продължи разпита Хамилтън Бъргър.
— Ако съдът позволи — намеси се отново Мейсън, — възразявам и срещу този въпрос като несъстоятелен, несъществен и неотнасящ се до делото.
— Ще отхвърля това възражение — произнесе се съдията Фалън. — Нека свидетелят отговори на въпроса.
Бейсън хвърли поглед към Адела Хейстингс, но след това бързо отвърна очи.
— Да — каза той най-после и прибави: — За известно време.
Хамилтън Бъргър продължи:
— Тъй като изглежда невъзможно да обединим всичко в едно освен чрез задаване на водещи въпроси, аз ви питам следното: „Истина ли е, че в неделя, на трети този месец, вие и обвиняемата отидохте до Вентура, за да разгледате един имот, който обвиняемата искаше да купи и за който търсеше вашето мнение?“ Можете да отговорите на въпроса само с „да“ или „не“.
Бейсън се размърда отново на мястото си и след това отговори:
— Да.
— И през това време обвиняемата не ви ли заяви в присъствието на един комисионер, който се занимава с покупко-продажби, че този имот струва много повече, отколкото тя може да си позволи да заплати, и че не може да събере тази значителна сума?
— Да.
— На следващия ден, понеделник, пети този месец, обвиняемата не ви ли помоли да се срещнете на закуска рано сутринта? Не ви ли каза тогава, че работите се уреждат и тя може да заплати в брой стойността на имота във Вентура и че ще сключи сделката?
— Да… да.
— А каза ли ви какво се е случило между неделя, трети този месец, и рано сутринта в понеделник, четвърти, което е променило нейното финансово положение по такъв начин, че тя би могла да сключи сделката за имота? Не ви ли каза, че Гарвин Хейстингс е мъртъв и очаква да стане богата?
— Не. Тя ми каза, че е постигнала споразумение с него за уреждане на имуществените въпроси, което би й дало възможност да извърши покупката.
— А не се ли срещнахте с обвиняемата сутринта във вторник, пети този месец, за една ранна закуска преди шест часа и не ви ли помоли тя да вземете револвера от кантората на господин Мейсън?
— Не.
— Но вие закусвахте с нея сутринта във вторник, нали?
— Да. Искам да поясня отговора си, като заявя, че имам навика са закусвам винаги в 5:30 часа в някой ресторант и ставам рано. Обвиняемата знае това.
— Откъде го знае?
— Казвал съм й го от време на време.
— Разисквал сте с нея вашите навици за закуска и спане?
— Казвал съм й, че обикновено закусвам в 5:30 часа сутринта.
— Това е всичко — каза Хамилтън Бъргър и седна на мястото си с триумфираща усмивка.
После Мейсън заяви:
— Нямам повече въпроси към свидетеля.
Симли Бейсън напусна скамейката на свидетелите.
Хамилтън Бъргър, който вече беше подел активни действия по делото, каза:
— Искам да бъде призован като свидетел Хънтли Банър.
Банър застана на свидетелската скамейка и положи клетва.
— Вие се казвате Хънтли Л. Банър и имате разрешение за упражняване на адвокатска професия в този щат, нали?
— Да, господине.
— И бяхте адвокат на Гарвин Хейстингс до смъртта му?
— Да, през последните години.
— Изготвихте ли някакво завещание от негово име?
— Да.
— Беше ли то подписано от него?
— Да, той го подписа.
— А изготвихте ли едно друго завещание на Хейстингс?
— Да.
— Беше ли то също подписано?
— Не.
— Привличам вниманието ви върху последното завещание — каза Бъргър. — Вижте едно копие от завещанието, което е подписано от Гарвин Хейстингс като завещател и от вас и Елвина Митчел като свидетели, според условията на което цялото имущество се завещава на Минерва Шелтън Хейстингс. Това ли е завещанието, за което казвате, че е подписано?
— Това е.
— Бихте ли разказал на съда обстоятелствата, при които то беше подписано?
— Господин Хейстингс дойде в кантората ми. Той предварително ми беше наредил да изготвя подобно завещание. Подадох му го и той го прочете и подписа в присъствието на двама ни с Елвина Митчел. После той заяви, че това е последното му завещание и ни помоли да го подпишем като свидетели, което ние направихме.
— А как стои въпросът с другото завещание, което не беше подписано? — запита Хамилтън Бъргър.
— Гарвин Хейстингс възнамеряваше да направи друго завещание, с което по-голямата част от неговата собственост да остане на обвиняемата Адела Хейстингс, но обстоятелствата се развиха така, че такова завещание не беше подписано. Мога да заявя, че бях изготвил няколко подобни завещания, в които ставаше въпрос за това, каква част от наследството да остане за нея. Гарвин искаше още да завещае по нещо на верните си служители, на хората, с които беше работил години наред. Докато този въпрос оставаше все още нерешен, Гарвин Хейстингс стигна до заключението, че бракът му с Адела Хейстингс не се развива така, както беше очаквал. Затова той предложи на жена си, обвиняемата в този случай, да отиде в Лас Вегас за известно време и да получи развод. Това, доколкото ми е известно, беше една много приятелска, дружелюбна раздяла. Както й да е, даже и при един такъв развод беше необходимо да се преговаря за уреждане на имуществените въпроси. Беше постигнато споразумение, според което Хейстингс щеше да й плаща известна сума в течение на десет години, а също да й остави една друга сума в завещанието си. Той ме помоли да отложа изготвянето на завещанието в окончателен вид.