Докато той държеше вратата отворена, Дела Стрийт се поколеба, преди да влезе вътре.
— Хайде — подкани я адвокатът. — Тук е апартамент 289.
— Защо да влизаме? — запита Дела. — Ние вече знаем, че ключът пасва, че това е нейната чанта и че тя не е вкъщи.
— Откъде знаем, че не е у дома си?
— Понеже не отговори на позвъняването.
— Тя може би не желае да има посетители или пък не е в състояние да отговори на позвъняването.
Дела Стрийт се замисли за момент, но премина през отворената входна врата на блока и се отправи към асансьора. Мейсън я последва и двамата се изкачиха до втория етаж, където намериха апартамент 289. Адвокатът натисна звънеца на вратата, но в апартамента не се чу никакъв шум.
— Дела, зная колко противозаконно е това, но аз ще вляза вътре. Ти по-добре почакай тук.
— Защо? — запита тя.
— Искам да съм сигурен, че вътре няма труп.
— Имаш предвид нейния?
— Не зная — отвърна Мейсън. — Тези два патрона трябва да са улучили нещо.
Той използва същия ключ, с който отвори външната врата. После опипа стената, намери ключа, светна една лампа.
Очевидно това беше тристаен апартамент с преден хол, една странична врата, водеща вероятно към спалнята, а отворена врата откриваше малка кухня. Личеше, че апартаментът беше нает мебелиран, но значително по-добре обзаведен.
— Изглежда, тук няма никакъв труп — каза Мейсън, — а и малко неща свидетелстват за личността на обитателя. Има само няколко книги и обичайните списания върху масичката, пепелник с две загасени цигари и една чаша с… по дяволите!
— Какво има? — възкликна Дела Стрийт, заинтригувана от особения тон в гласа на адвоката.
Мейсън посочи чашата.
— Тук има парчета лед.
— О, небеса! Тогава някой е бил тук и…
Вратата на спалнята се отвори и се появи една жена в пеньоар и с шапка за баня на главата, която застана пред тях и ги изгледа с възмущение.
— Продължавайте — каза тя. — Чувствайте се като у дома си! Не ми обръщайте внимание.
— Ужасно съжалявам — рече Мейсън, — но не допусках, че сте вкъщи! Аз позвъних и почуках на вратата ви, а през деня ви телефонирах, но не получих никакъв отговор.
— През целия ден бях в Лос Анжелос — рече тя. — А сега ще бъдете ли така любезен да ми кажете кой сте вие, как влязохте вътре и какво искате. Или трябва да се отнеса до полицията?
Мейсън се представи:
— Казвам се Пери Мейсън и съм адвокат в Лос Анжелос. Защо не се върнахте в моята кантора?
— Да се върна в кантората ви? — запита тя.
— Да.
— Никога през живота си не съм била в кантората ви — отвърна тя. — И изобщо нямам представа, че сте адвокат. Коя е жената с вас?
— Госпожица Дела Стрийт, моята секретарка.
— Как влязохте вътре?
— Използвахме вашия ключ — отвърна Мейсън.
— Какво искате да кажете с това?
— Точно това, което казах. Вие оставихте ключа си в моята кантора заедно с някои други неща.
— Ако не излезете оттук веднага — каза жената, — аз ще…
Внезапно тя се обърна и влезе в спалнята, като остави вратата отворена.
Мейсън я видя как отваря чекмеджето на нощното шкафче и търси нещо. След малко тя се върна до вратата, но вече в очите й се четеше голямо учудване. После се обърна и вдигна слушалката на телефона.
— Мисля, че е най-добре да се свържа с полицията — каза тя.
— Почакайте за минутка — спря я Мейсън. — Сигурна ли сте, че искате да се срещнете с полицията?
— А защо не?
— Знаете, че оставихте чантата си в моята кантора — повтори Мейсън — и че в нея има някои неща.
— Моята чанта в кантората ви?
— Да. Не ви ли липсва?
Жената отпусна бавно ръка и върна слушалката.
— Мисля — каза тя, — че сега е най-добре да ми разкажете всичко.
— Смятам, че ще е по-добре вие да поемете инициативата, госпожо Хейстингс. Мога да ви уверя, че съм тук, защото се опитвам да ви помогна. Разтревожих се много за вас, когато не се върнахте в кантората ми, където намерих оставената от вас чанта, портмоне, шофьорско свидетелство, ключове и… онова друго нещо.
— Какво е това друго нещо?
Мейсън посочи отвореното чекмедже на нощното шкафче.
— Това, което току-що потърсихте там. Бих могъл да ви поздравя за способността ви да действате и се надявам, че така ще бъде и тогава, когато бъдете изправена пред съдебните заседатели.
Жената го изгледа замислено за момент.
— Господин Мейсън, ако вие наистина сте адвокатът Пери Мейсън, действително ли притежавате моята чанта?
Мейсън кимна.
— Как попаднахте на нея?
— Днес по обяд вие сте отишла в кантората ми и сте я оставила там, носле внезапно сте излязла.