— Не ми минавай с тия — изсумтя Уайнкасъл. — В цялата работа има нещо съмнително. Все пак сигурно имаш някаква идея кой може да е бил. Прозрачно ясно е, че са искали да застрелят теб.
— Защо точно мен? Улучен е шофьорът, не аз. Колко момчета от нашите обикалят района! Някой може да се е набил в очите на ония типове.
— Някой като теб? — вметна Лонерган, като продължаваше да стои до прозореца.
Уайнкасъл хвърли намръщен поглед към гърба му и търпеливо продължи:
— Колата е стояла пред блока, докато ти си бил все още вътре. Шофьорът през цялото време е стоял отвън. Ако оня с револвера е търсел него, не е трябвало да те чака да излезеш.
Далмас недоумяващо вдигна рамене и разпери ръце.
— Вие, момчета, смятате, че знам кой е бил, така ли?
— Не съвсем. Ние сме на мнение, че можеш да ни дадеш няколко имена, за да направим все пак проверка. При кого си ходил в блока?
Далмас замълча. Лонерган се обърна с лице към тях и седна на края на бюрото, като провеси надолу крака. Нахална, цинична усмивка озари плоското му лице.
— Хайде сега да те видим, миличък! — обяви възторжено.
Далмас наклони стола назад и сложи ръцете си в джобовете. Погледна замислено Уайнкасъл, без да обърне ни най-малко внимание на сивокосия полицай, все едно не съществуваше.
— Бях там по работа във връзка е клиент. Няма начин да ме накарате да говоря за това.
Уайнкасъл сви рамене и го изгледа студено. После извади клечката от устата си, поогледа сдъвкания й край и я захвърли.
— Представи си, храня подозрението, че работата ти е свързана със случая — каза той мрачно. — И тогава ще се наложи да пренебрегнем така наречената тайна на клиента. Какво ще ми отговориш?
— Представям си — отвърна Далмас. — Щом като това е подходът, избран от вас, за да постигнете целта си. Все пак трябва да ми предоставите възможност да говоря с него.
— Добре! Имаш време до утре сутринта. Тогава слагаш картите на масата. Ясно ли е?
Далмас кимна и стана от стола.
— Така вече е честно, лейтенант.
— Тайната на клиента! Само това си баят частните ченгета — озъби се Лонерган.
Далмас излезе от кабинета, мина по тъмния коридор и се изкачи по стълбите на фоайето. Напусна Общинската палата, слезе по многобройните циментови стъпала, пресече „Спринг стрийт“ и се отправи към мястото, където беше паркиран не съвсем нов син спортен пакард. Качи се в него, даде газ и зави зад ъгъла. Излезе от тунела на „Втора улица“, отмина една пресечка и при втората пое на запад. Караше и поглеждаше в огледалото.
На „Алварадо“ влезе в дрогерия и се обади в хотела си. Служителят му продиктува оставен за него номер. Той го набра и чу от другия край на линията гласа на Дени:
— Къде беше? — попита Дени нетърпеливо. — Докарах оная мръсница тук, в къщи. Пияна е. Идвай насам. Ще я накараме да изпее това, което те интересува.
Далмас погледна замислено през стъклото на телефонната кабина. След малко бавно каза:
— Блондинката ли? Как успя да я изкараш?
— Дълга история, приятел. Като дойдеш, ще ти разправям. Адресът е „Саут Ливси“, номер четиринайсет, петдесет и четири. Знаеш ли къде е?
— Имам карта. Ще го открия — отвърна Далмас сдържано.
Дени заобяснява надълго и нашироко как да се ориентира и най-накрая завърши:
— И идвай по-бързо. Сега спи, но може да се събуди и да се разпищи.
— Там, дето живееш, това едва ли ще е от значение… Веднага идвам, Дени.
Далмас окачи слушалката, излезе от кабината и отиде при колата. Извади от джоба на седалката половинлитрова бутилка уиски и отпи солидна глътка. После запали и потегли в посока на Фокс Хилс. На два пъти спира. Седеше в колата замислен. След това потегли отново.
8
След Пико пътят се отклони от главната магистрала и закриволичи сред хълмистата равнина, между две игрища за голф, оформяйки своя мрежа с безброй разклонения. Следваше плътно очертанията на едното игрище, оградено с висока телена мрежа. Тук-там между хълмовете се мяркаха едноетажни дървени вилички. Скоро пътят се спусна в котловина. Долу, точно срещу игрището за голф, стърчеше самотна къща.
Колата мина покрай нея и спря под гигантския евкалипт, чиято плътна сянка изпъкваше ясно на огрения от лунна светлина път. Далмас слезе и се върна пеша назад. Тръгна по циментовата алея към къщата. Тя беше ниска, просторна, с големи замрежени прозорци. Високите храсти отпред стигаха до средата на мрежите. Вътре светеше. През отворените прозорци долиташе тихият звук на радио.
Една сянка се плъзна по мрежите и входната врата се отвори. Далмас влезе в дневната, която гледаше към пътеката. Лампата светеше. Скалата на радиоапарата се открояваше в тъмнината. Бледата лунна светлина слабо проникваше в стаята.