— В своята работа — завърши той мисълта си — не следвам нито една школа, но избирам най-красивото от всеки стил, за да подчертая преди всичко хармонията в градежа на величествения дворец и съчетавам всичко с природата. Ето там, виждате ли, мисля да изградя един нов мост, а южната алея да разширя, за да дам простор на гледката, която сега е полускрита. Тогава вие наистина ще можете да се наслаждавате на вида на красивата скала, без да усетите, че се е намесила човешка ръка.
Трепетът в гласа на архитекта издаваше искреното му вълнение, макар да изглеждаше сякаш, че той е забравил за нейното присъствие и Джорджиана от своя страна усети, че е трогната от пламенните му думи. Следвайки неговия поглед, тя видя Пембърли такъв, какъвто никога досега не го бе виждала. А по този начин откри, че гледа и на самия млад мъж по-благосклонно.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Двамата тъкмо се връщаха обратно към къщата, когато видяха в далечината приближаващата се фигура на мисис Дарси в компанията на елегантен в униформата си морски офицер. Джорджиана, увлечена от разказа на младия архитект, не забеляза как времето бе напреднало. Изведнъж осъзна, че не подобава на една млада дама като нея да се разхожда толкова дълго с Лий-Купър. Тя, сама, без друг придружител, броди просто така из имението с един напълно непознат мъж! Смущението й нямаше граници. Това, че капитан Хейууд бе дошъл да я посети, само по себе си беше приятно. Но за него да я срещне по този начин — с разпилени от вятъра коси, а още повече в компанията на друг мъж, далеч не се оказа приятно преживяване.
Капитанът бе дошъл рано, оправдавайки се пред мисис Дарси, че му е непосилно да остане дълго време далеч от компанията на която и да е от приятните дами в Пембърли. След като научи от Елизабет за утринната разходка на най-младата от тези дами, той настоя да почака Джорджиана в гостната. Така премина един час в приятен разговор и в уверенията на Елизабет, че госпожицата скоро ще се прибере. Но тя все не се появяваше, а капитан Хейууд, макар да бе споменал за други ангажименти същата сутрин, не понечваше да си тръгне. Затова Елизабет се видя принудена да му предложи заедно да я потърсят.
Колкото и да бяха възторжени приветствията на капитана, в тях все пак се усещаше растящото му нетърпение.
— Скъпа моя, мис Дарси — възкликна той, — какво удоволствие е да ви видя отново, при това с такъв привлекателен, жизнен тен на лицето. Струваше си да ви чакам цял час, дори повече.
Джорджиана онемя, нямаше сили да отговори. Колко неприятно бе срещата им да протече по този начин.
Мисис Дарси, веднага щом забеляза смущението на младата си приятелка, побърза да представи двамата господа един на друг, като с няколко думи обясни за ангажимента на мистър Лий-Купър да внесе известни подобрения в Пембърли.
— И наистина — каза в заключение тя, — ние смятаме, че сме щастливци, задето можахме да намерим точно този господин. Би трябвало да сте чули за последния му триумф в Хардуик.
— Скъпият Хардуик Хол — отбеляза капитанът. — Спомням си го добре от детството си. Каква благородна задача имат архитектите! И какво чудесно поле е в случая Пембърли! Неговите размери могат лесно да поберат всички видове съвременни удобства. Вълнуваща възможност за един млад, амбициозен мъж! Най-вероятно възнамерявате да направите птичарник.
Лий-Купър, малко изненадан, отговори, че не е обмислял предварително подобно нещо.
— Какво!? — учуди се гласовито капитанът. — Няма да има птичарник!? Ами че, скъпи мой приятелю, знаете ли, в птичарника на лейди Дженингс има явайски врабчета, пойни птички от Лорета, славеи от Виржиния, да не говорим за нейните пауни и албатроси. Цял Лондон говори за тях. Невъзможно е да не се съобразите с модата.
Лий-Купър слушаше внимателно, макар и малко резервирано, след което отговори, че не смята за уместно в това имение да се прави подобна екзотична менажерия.
Но капитанът бе обзет от необуздан ентусиазъм и продължи да го убеждава непреклонен:
— Защо, скъпи приятелю — настояваше той, — разбира се, такъв талантлив архитект, какъвто сте вие, ако само се съсредоточи върху тази задача, ще може да намери дузина подходящи места.
— В такъв случай — отговори Лий-Купър съвсем тихо — цялото имение Пембърли би прилягало повече на вашите модерни ръце.
Джорджиана, чувайки думите му, се почувства наскърбена заради капитана. Приветливото чувство, което бе започнала да изпитва към Лий-Купър, се изпари на мига: той се бе показал в крайна сметка като един язвителен млад мъж. Какво можеше да го кара да се отнася така пренебрежително към човек с два пъти по-добро обществено положение от неговото? И точно той ли трябваше да бъде нейният компаньон, когато капитан Хейууд бе дошъл да я навести?