Последните новини разбъркаха още повече хаоса в главата на Джейн. Не само че родителите й се канеха да нарушат хармонията, възцарила се вече в Пелам Хол, но както се оказваше, те щяха да бъдат подкрепени в това си усърдие от Лидия и нейния съпруг. Дори и толкова широка душа, като душата на Джейн, трябваше да затрепери от ужас пред подобна перспектива. В този случай не можеше да й помогне и собственият й съпруг — човек с неговото търпение и чувство за хумор можеше само да навреди. Трябваше да търси помощ, ако изобщо можеше да се надява на нея, извън къщи.
Мислейки как да излезе от положението, тя реши без никакво бавене да отиде при Лизи. Нейната умна сестра подхождаше към всяка ситуация със здрав разум и — колкото и да изглеждаше неадекватно като поведение при тревожен случай — също така и с духовити шеги.
Не съществуваха толкова злокобни пречки пред Лизи, че да й попречат да намери забавление в което и да е бедствено положение. С нея Джейн поне можеше да се посмее. Колкото повече обмисляше това решение, толкова по-привлекателна й се струваше компанията на Елизабет. И не можеше, не биваше да чака, трябваше да тръгне за Пембърли незабавно.
Не биваше да тръгва сама. Това посещение при сестра й щеше да й даде най-добрата възможност да пристъпи също така към плана, който отдавна бе замислила. План за Кити и Мери. Двете момичета досега успяваха да избегнат товара на задълженията към семейството: следвайки своя собствен безгрижен път, те се намираха в положение, при което никой не упражняваше над тях никакъв контрол, като по този начин се наслаждаваха на всички радости, освободили сами себе от чувството за отговорност. Време беше, Джейн отдавна го съзнаваше, Кити и Мери да отворят очите си за по-благоразумно поведение. Но тя самата, макар и да желаеше промяната от цялото си сърце, знаеше, че не е способна да я осъществи. Тази трудно изпълнима задача, ако изобщо можеше да бъде постигната, изискваше не по-малко решителен човек, не кой да е, а самата Лизи.
Така Джейн реши да вземе двете по-малки сестри със себе си.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Два дни след бала сър Джефри Портланд се събуди и откри, че подаграта е сковала едното му стъпало. Той прекара утрото в леглото, с болки и без никакво чувство за хумор. Беше сигурен, че причината за страданието му се крие в премногото забавления на празненството. Обичайният ход на дните му бе спокоен — единствено допустими, според разбиранията му, за джентълмен, който живее далеч от града. Сутрин риболов, после малко повече движения по време на лов за дивеч, ободряващото присъствие на ловджийските кучета през деня и понякога вечерта игра на карти в тесен кръг от приятели — това бяха дейностите, които той намираше за предостатъчни по разнообразие, както необходими, така и уместни.
Но като любящ кръстник и заради Джорджиана, по време на не особено веселия празник, той безстрашно се бе подложил на всичките видове мъчения, неизбежни в такива случаи. Танцува със своята повереница не само защото дългът го изискваше, но и защото му беше приятно; танцува също така с лейди Катрин и с дъщеря й. Освен това проведе малко повече разговори, отколкото бе необходимо, пийна си и дори бе любезен със Силия Монтегю. Накратко казано — изпълни всичките задължения, които изискваше благоприличието и в крайна сметка резултат от тези усилия бяха неудържимите му шумни стенания.
Сър Джефри страдаше от подагра повече от десет години, но в този ден посрещаше всеки пристъп с искрено възмущение, сякаш изпитваше болката за първи път. Според неговата собствена преценка такова оскърбление за самолюбието би трябвало да е привилегия за по-възрастни от него мъже. Така или иначе той не можеше да помръдне крака си до коляното. И след като нареди на прислужника си да му донесе отвара от безстъблена иглика, сър Джефри се остави да се грижат за него до обяд.