Мистър и мисис Уикъм се настаниха и включиха в разговорите с увереност, която бе породена у тях без съмнение от мисълта, че са добре дошли. Не можеше и да бъде иначе, защото мисис Бенет изрази спонтанно възторга си от тяхното влизане в салона. А мистър Бенет, макар видът му да бе сериозен, все пак прикри чувствата си с учтиво държание — напълно достатъчно, за да подлъже двама души с толкова ограничена чувствителност. От погледа на Елизабет не убягна, че мисис Уикъм си оставаше все същата млада дама — щастливо недокосната нито от времето, нито от проницателност и вкус. Тя обикаляше шумно стаята, приветстваше гостите, смееше се, изискваше комплименти. Не е ли напълняла Джейн? А не е ли станал папа важен? И не е ли забавно, че Кити и Мери са останали все още неомъжени, докато тя бе почтена омъжена жена повече от една година?
Елизабет понечи да отвърне очи с възмущение, но в последния миг улови погледа на Каролайн Бингли и изражението, което прочете в тях, незабавно насочи вниманието й отново към Лидия. Тя погледна изразително сестра си, надявайки се, че след като не можа да отведе разговора в по-разумно русло, поне ще възпре потока си от думи, но тогава своята лепта внесе и мисис Бенет:
— О, мое най-скъпо дете, какво по-голямо щастие от това да видя всичките си дъщери заедно, най-вече сега. Прескъпа ми, Лидия, ти чу ли за нашето нещастие?
— Боже, мамо, да. Кити ми каза всичко във вестибюла. Тази е най-лошата новина. Аз бях така сломена, едва не припаднах — и на секундата се обърна към Джейн с най-игривата си интонация: — Каква хубава рокля, кълна се! А не ти ли харесва моята? Виж дантелата отгоре й… моят скъп Уикъм ми я донесе от Лондон.
— Дантела — простена мисис Бенет. — За дантела ли ми говориш? Не забравяй, че една дантела доведе леля ти Филипс до това окаяно състояние. Една дантела, мои мили момичета, ще погуби нашето семейство — и от очите й рукна порой от сълзи.
— Скъпата леля Филипс — добави Уикъм. — Как ми се свива сърцето, като си помисля, че е в затвора в Хардфорд. Разобличена в кражба! Чувал съм, че когато възрастта на жените напредне, тяхното поведение нерядко става странно, дори ексцентрично. Горката скъпа лейди — въздъхна той и се извърна, за да се порадва на гланца на ботушите си, отразени в далечното огледало.
Мисис Бингли, както и сестра й Елизабет, се чувстваше все по-неуютно от факта, че семейните им неволи са на показ пред непознати. Капитан Хейууд и Джорджиана бяха напълно погълнати от разговора си и нищо не чуваха. Но Каролайн Бингли, домакинята добре познаваше това нейно състояние, бе по-доволна, отколкото даваше вид. Разговорът трябваше да бъде прекъснат отведнъж.
— Харесали ви вашата разходка тази сутрин, мис Бингли? — привлече тя вниманието й. — Открихте ли, както бяхте решили, своята пътека към селото?
Мис Бингли, макар да не желаеше да изостави такава интересна тема като нещастието на семейство Бенет, все пак съзря във въпроса възможност да откъсне капитан Хейууд, нещо което съвсем не беше за пренебрегване.
— Само до Друсбъри Фарм — отговори тя. В същия миг забеляза лейтенант Уикъм, застанал наблизо и се обърна към него: — Елате, лейтенант, нека ви покажа нещо от прозореца — хвана го тя подръка и го поведе към другия край на стаята, където капитан Хейууд и мис Дарси бяха седнали на разговор.
— Скъпа моя Джорджиана — отправи се тя веднага към нея, — много се надявам да сте се възстановили вече след вашето неразположение. Не ни се случва да виждаме вас така болнава. Но заслужавате похвала, попаднали сте на внимателен компаньон. Капитанът наистина проведе ефикасно лечение. Ако не друго, то поне си възвърнахте свежия вид.
Мис Дарси, удивена от тона й, само се усмихна и обърна очи отново към капитана, за да предложи по-подходяща тема за разговор. По този начин обаче предизвика друг, още по-неприятен ефект, тъй като милият й поглед подтикна лейтенант Уикъм да поднови опитите си за разговор:
— Аз отдавна познавам чудния цвят на лицето на мис Дарси — отбеляза той многозначително. — Както и останалите й чарове. Ние винаги сме били добри приятели. Не е ли така, Джорджиана?
Джорджиана отново бе сразена и не знаеше какво да отговори. Трябваше ли да бъде подложена и на това нагло фамилиарничене? Но капитан Хейууд, виждайки нейното огорчение, се изправи веднага и се обърна към капитана със суров тон:
— Вие ставате нахален, сър — после погледна Джорджиана: — Вашата снаха е права, тук наистина е задушно. Да се разходим ли навън?