Съседите, от своя страна, Елизабет знаеше това, бяха очаквали с още по-голямо нетърпение нейното пристигане. Тя беше идеална храна за клюки, ако такива бяха липсвали сред местната аристокрация. Знаеше и още нещо, че има такива, които очакваха с удоволствие всяко нейно погрешно действие или неподходящ жест. Елизабет не беше от онези, които обръщат внимание на хорските приказки и бе решена да не им дава повод за клюки, но все пак не можеше да не се тревожи.
Лелята на Дарси, лейди Катрин де Бърг, бе откровено груба и дъщеря й Ан де Бърг следваше предано нейния пример. Що де отнася до останалите от обкръжението им, тяхната синя кръв бе разтърсена от унижение, че семейството е принудено да приеме човек, оженил се просто така от любов и изразиха своята неприязън особено остро. Елизабет често се сблъскваше с тяхната студенина, дори с искрената им омраза.
Нейният по природа висок дух я предразполагаше да търси утешение, като се надсмива на положението си и на глупостта на някои от съседите. Но старанията й да облекчи товара си не винаги бяха успешни. Когато се усамотяваше във великолепните си покои, тя не можеше да сдържи сълзите си. Нейната привързаност към Хардфордшър, към приятелите й и към семейството й там, беше силна; и докато в миналото странностите на баща й, сприхавият характер и посредствеността на майка й я тревожеха и дори отблъскваха, сега тя си припомняше само нежните им ласки. Дори спомените за бурните взаимоотношения със сестрите й за нея бяха свидни. Онова, което някога изглеждаше прекомерна фриволност, сега би определила единствено като простими прищевки на младостта. Защото беше далече, Лонгборн бе привлекателен за нея.
Елизабет прикриваше добре болката си. Бе решена Дарси никога да не види сълзите й, решена бе да си пробие път в неговото обкръжение от роднини и приятели, дори в цялото графство. А ако сълзите й, ще им дава воля само когато остана сама.
ТРЕТА ГЛАВА
В обкръжението на Дарси имаше един човек, когото той ценеше особено, сър Джефри Портланд. Близък приятел на баща му, сър Джефри никога не изостави по-младия мъж, особено по време на най-големите изпитания, когато Фицуилям изгуби родителите си. За Дарси той наистина бе заменил баща му, ако не с бащина обич, то със сигурност с ежедневни бащински грижи. Дарси разчиташе на него за съвет и утешение и нито веднъж срещите им не останаха без резултат. Останал самичък да се грижи за доста по-малката си сестра, преди сам да достигне зряла възраст, той знаеше много добре, че без помощта на сър Джефри не би могъл да се справи със задълженията си. Домовете им бяха близко един от друг и младият мъж можеше да се обърне към приятеля си за съвет при всяка поредна домашна неприятност. И нито една от тях не бе омаловажена от сър Джефри, макар той да бе човек със значимо обществено положение сред цялата аристокрация в графството. Възхищението на Дарси към него бе огромно, дори нещо повече — той го обичаше.
Имотът на сър Джефри, Денби парк, бе голям, не по-малък от самия Пембърли. В своите градини най-изключителният сред джентълмените можеше да броди на воля, уверен, че никъде погледът му няма да срещне тревожна или некрасива гледка. Там имаше обширни паркове, големи поляни, които се спускаха до бреговете на една река, а отвъд нея се разкриваше изглед към пояс от гори, с надвесени над тях хълмове. Преди години сър Джефри бе намерил талантливия Браун, за да изгради и да въведе всички удобства на съвременния век в къщата и градините, притежание на семейството му още преди Реставрацията. Резултатът бе пълната хармония между оформленията вътре в дома и пространствата извън него. И това бе едно от най-високо ценените удоволствия за сър Джефри, което от години се бе превърнало в единствено.
Без деца, вдовец — заниманията му често бяха свързани не с бъдещето, а с великолепното минало на семейството му. Той бе красив мъж с благородни маниери и с горда осанка, която често създаваше впечатлението, че се поставя на по-високо стъпало сред останалите в обществото. Това впечатление съвсем не бе погрешно, след като неговите изисквания бяха високи, а според собственото му мнение, малко хора успяваха да се издигнат до тях. Но осиротелите млади потомци на семейство Дарси бяха спечелили симпатиите му. С тях той изпита чувства, каквито не познаваше преди. И ето, че се посвети безрезервно на децата на своя приятел. Обикна ги като свои собствени.