— Малко странно е как розовият цвят на една рокля може да хвърля отблясъци дори по необикновено бледо лице като вашето, мис Дарси. И аз имах такава рокля в същия нюанс, тя предизвикваше истинска сензация всред офицерите от шир, когато я носих за последен път. Не беше ли така, Мери? — погледна тя бегло сестра си, без да очаква отговор.
Но отговор дойде, този път от Елизабет:
— Ти се обръщаш към Мери — заговори тя смеейки се, — а тя едва ли може да различи една розова рокля от покривка за маса в същия, цвят. Ако за разнообразие беше попитала за мнението на по-голямата си сестра, аз щях да ти дам компетентен и задоволителен отговор, че и двете рокли ви стоят чудесно. Но, уви, щастливата възможност е отлетяла завинаги.
Нито за миг Елизабет не би позволила на хората край себе си да заподозрат колко й е тежко на душата. Наистина й се чувстваше зле и товарът на болката все повече я смазваше, откакто и съпругът й, и баща й заминаха за Лондон да търсят справедливо решение по обвинението на леля й Филипс. След тях семейството им остана беззащитно под нехайния поглед на лейтенант Уикъм и покровителството на мистър Бингли. Но както винаги в нея надделя упорството, което не й разрешаваше да се поддаде на страха. Можеше ли да допусне така събралата се компания да я уплаши или смути, особено след като мистър Дарси бе далеч от дома си? Представата за нейния собствен жалък вид в това обкръжение бе достатъчно, за да засегне себелюбието и упорството й да не се поддава на мъката. Да става каквото ще, реши тя категорично, никой не бива да вижда нейните страдания.
Джорджиана се зарадва на топлия поглед на снаха си. Липсваше й някак си хуморът на Елизабет по пътя от Пембърли дотук, но сега виждаше, че той се е възвърнал отново и мисис Дарси изглеждаше доста по-спокойна, имайки предвид обзелите я тревоги. Джорджиана огледа залата. В следващия миг сърцето й се взриви при вида на капитан Хейууд, в компанията на леля й Катрин, на сър Джефри и на братовчедка й Ан. Той я видя и се спусна направо към нея, но преди да успее да направи няколко крачки мис Каролайн Бингли застана на пътя му, като веднага привлече вниманието му с необичайно въодушевените си приказки.
Капитанът се спря и скоро лицето и жестовете му добиха същия оживен израз като на събеседницата му. Вежливостта изискваше да остане с мис Бингли. Примирена, Джорджиана се обърна към своята компания.
— Къде може да бъде Франк Мидълтън? — недоволстваше шумно Кити, като извиваше глава във всички посоки. — Той ми обеща, че съвсем сигурно ще пристигне рано, ако се върне от играта на кегли. Това не е ли мис Ан де Бърг? Гледай ти! Колко е бледа. Само си помислете, мамо, какво ли щеше да ви е, ако някоя от вашите дъщери изглеждаше като нея?
— Мис де Бърг може да си позволи този постен вид — отговори майка й. — Но ти, Кити и особено ти, Мери, трябва добре да запомните, че такива чудачества са извън възможностите на вашия беден баща. Ако ние бяхме толкова богати, колкото и семейство де Бърг, можехте да си изглеждате толкова зле, колкото ви харесва. Но, вижте, капитан Хейууд идва насам.
Освободен от мис Бингли, капитанът побърза да поднесе почитанията си на компанията. Веднага, щом поздравленията приключиха, той се обърна направо към Джорджиана:
— Надявам се, че напълно сте се оправили след вчерашното неразположение, мис Дарси?
— Доста по-добре съм, благодаря ви — отговори тя, но с раздразнение усети, че докато произнесе и няколко думи, страните й се покриха с гъста руменина (това трябваше да е от неговия нежен настоятелен поглед).
— Достатъчно добре ли се чувствате, за да ми дарите следващия танц? — настоя капитанът.
Джорджиана се съгласи; не беше ли точно дансингът мястото, на което тя бе решила да прецени чувствата си… И така с усмивка тя се остави кавалерът да я поведе под звуците на музиката.
Освободена засега от задълженията си към своята млада приятелка, Елизабет можеше сега да се посвети на приятното задължение да поднесе почитанията си на лейди Катрин и сър Джефри, които разговаряха с мистър и мисис Бингли.
— Мистър Дарси съжалява, че не може да присъства на бала — заговори тя, — но той трябваше да придружи баща ми до Лондон по спешна работа.
Лейди Катрин призна, че наистина е подочула нещо за това и добави:
— Изглежда вместо с неговото присъствие тази вечер ще трябва да се задоволим само с присъствието на вашата майка и на роднините ви от Брайтън. Не е ли майка ви онази, която се приближава?
Мисис Бенет се присъедини към групата и веднага насочи вниманието си към сър Джефри: