Джорджиана преодоля удивлението си от начина, по който мистър Колинс изискваше внимание към себе си, не само от нейна страна, но и от страна на жена си. Долови, че няма да има по-подходящо представяне от направеното и се обърна направо към госпожата:
— Мисис Колинс, моля ви да ми простите така неочакваното появяване на прага на къщата ви, но на мен просто ми се прииска да ви предам най-нежни поздрави от моята снаха Елизабет. Тя ми е разказвала с голямо вълнение за вашето приятелство, така че аз самата бях обзета от желание да ви видя.
Дори и да бе забелязала нетактичното държание на мъжа си, мисис Колинс не даде вид за това. Тя отговори смутено, но с неподправена приветливост:
— И аз също, мис Дарси, с нетърпение очаквах да се запознаем. Скъпата Елизабет ми е писала за вас често и винаги с възхищение. Моля ви, кажете ни какво ново има. Как е моята мила приятелка? А брат ви? Как върви преустройството на Пембърли?
— Превъзходно — отговори Джорджиана. — Архитектът, който отговаря за работата, мистър Джеймс Лий-Купър, е толкова усърден, колкото и талантлив и вече постигна много, независимо от отсъствието на брат ми през последните дни, защото му се наложи да замине за града.
— За града? — удиви се мисис Колинс. — Не ми ли писа Елизабет последния път, че той скоро се е завърнал оттам? Какво може да го е накарало да замине отново? — но виждайки изражението на Джорджиана, тя отмести погледа си от нея и се огледа за съпруга си, след което побърза да добави: — Е, на деловите мъже често им се налага да пътуват. Надявам се, мис Дарси, че мисис Бингли се справя добре в нейното състояние.
Мистър Колинс не можеше да чака и миг повече и нетърпеливо ги прекъсна:
— Любов моя — разклати той звънеца, когато жена му произнасяше последните си думи, — ние сме ужасно небрежни. Необходимо е също така да покажем на мис Дарси нашия собствен син. Мис Дарси, трябва да се приготвите за среща с последния наследник на Лонгборн.
Скоро след позвъняването на прага чевръсто се появи детегледачката с родения с късмет малчуган на ръце. Детето беше на година и три месеца и бе отрязало главата на баща си — чак до сходната прическа, така че не можеше да има съмнение в добрия му произход.
Момченцето с отварянето на вратата потърси незабавно майка си, но мистър Колинс го взе и започна да го люлее:
— Малкият Уилям, както мога напълно да ви уверя, мис Дарси, е надарен с изключителни качества, които са много обещаващи. Вашата преценка не е ли същата, скъпа моя Шарлот? Той вече се откроява със своята интелигентност. Забележете само как гука по посока на мис Дарси — вече осъзнава каква чест е нейната поява в нашето жилище. Истински Колинс от главата до петите.
Преподобният продължи в този дух, докато дори и гордата майка на детето се видя принудена да се възпротиви:
— Мистър Колинс, вие със сигурност ще заставите мис Дарси да си отиде, ако продължавате да говорите така — после се обърна към Джорджиана и добави меко: — Моля ви, да простите излиянията на един безумно любящ баща. Малкият Уилям е неговата радост.
Джорджиана побърза да успокои майката и да изрази възхищението си от сина им. Както и без особено разочарование да отбележи, че трябва незабавно да си тръгва, ако иска да стигне в Розингс преди да се стъмни.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
По пътя към Розингс мислите на Джорджиана бяха заети с новите й познати. Онова, което свързваше енорийския свещеник на Хънсфорд и съпругата му, според нея не можеше да се нарече щастие. То не беше и приятелство. Унинието на мисис Колинс, нейното напрежение в присъствието на съпруга й говореха не за обвързана с обич двойка, а по-скоро за примирение с този брак и с невъзможността в него да бъде променено каквото и да било. Той бе дотолкова завладян от собствените си умения в градинарството и от потомъка си, че дори не обръщаше внимание на съпругата си, докато тя — жена с качества — в най-добрия случай трябваше да използва голяма част от енергията си, за да му спести откритото си презрение.
Докато в Пембърли Джорджиана всеки ден наблюдаваше точно обратната на тази картина. Елизабет и брат й, дори и когато спореха, никога не стигаха до разногласия. Нямаше съмнение в тяхната нежна привързаност един към друг, която се проявяваше най-добре в случаите, когато помежду им наглед се прокрадваше незачитане. Джорджиана отначало се тревожеше от тези ситуации, но после можа да ги прецени с мъдростта на вече зрелите си години, като израз на най-нежна дружба. Тяхната връзка беше наистина щастлива.