— Прекрасни изгледи, наистина — каза най-накрая Джорджиана. — Да ви призная, съвсем не бях предполагала, че алеите, които си спомням от моето детство, могат да бъдат така приказно преобразени, дори и от толкова надарен човек като вас. Както ми показахте, представата ми е била погрешна. Природата наистина може да се подчинява на волята на човека, дори може да процъфтява под неговите ръце, но колко по-приятно е когато изпъква собствената й красота, без намесата на човека! Уви, аз допуснах грешки за толкова много неща. Но, мистър Лий-Купър, вече не съм същата, откакто се върнах от Лондон, не съм онази, която оставихте тук, мисля си, че разбирам по-добре нещата. Осъзнах, че хората, които се ръководят от модата, понякога изглеждат много добре, но тяхната маниерност може само да притеснява останалите. Колко съм благодарна, че съм отново в моя край, у дома, където онова, което привлича погледа, е естествената хубост на природата, напълно освободена от всякакви модни закони. И наистина си мисля, че сега, когато тази сутрин пред очите ми се разстилат прекрасни гледки, само подчертани от вашата ръка, съм за първи път наистина щастлива от много седмици насам. Благодаря ви от сърце.
Тя погледна с ясни, открити очи младия мъж и той отново за миг-два не можа да продума. Толкова много промени му се събраха само за едно утро: тежко му беше на душата — тя облекчи мъката му; беше гневен — тя подобри настроението му; той й показа работата си — тя я одобри; нейната изключителна красота и приветливост я правеха несравнима с останалите представителки на женския пол. Да става каквото ще, той трябваше да говори:
— Мис Дарси, вече не е по силите ми да мълча. Познавам ви като създание, което притежава всичките добродетели и вярвам, че вашата гордост ще превъзмогне различията помежду ни, които, в крайна сметка, не са от значение. Вярно е, че вашето и моето положение в обществото са различни… но какво от това? Аз съм прям човек… някои биха казали дори прекалено прям… и сега трябва да ви кажа нещо. Мис Дарси, вие знаете, че аз отдавна ви се възхищавам. Отговорете ми най-искрено… ще приемете ли моята любов?
Джорджиана бе съвсем объркана. Той, толкова безкомпромисният млад архитект, мъжът, който толкова малко се интересуваше дали е любезна речта му, доскоро готов да я обиди или да я раздразни, сега стоеше пред нея и й предлагаше най-нежната си обич! Как би могла тя да подозира подобно нещо… как би й дошло изобщо наум… толкова невероятно предложение? Неговото поведение не бе дало никакъв знак на Джорджиана, неговото държание с нищо не бе я предупредило. Да таи толкова силни чувства, независимо от разликата в социалното им положение! Наистина, всичко бе неочаквано за нея.
И как безкрайно бе нейното изумление от самата себе си, когато неговата решимост се пренесе и в нея — усети такъв невероятен изблик на радост, какъвто никога преди не бе и сънувала и какъвто той едва ли бе очаквал в отговор на своята молба. Преди да осъзнае Джорджиана прие с цялото си възторжено любящо сърце неговата обич.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Какъв по-приятен разговор можеше да има сега за двете същества, разкрили един на друг любовта си? Нашите щастливи познайници вървяха из парка, забравили за времето, без за миг да изпаднат в неразбирателство или да замълчат за секунда, тъй като имаха да си казват много неща. Той най-после имаше възможност да изрази чувствата си, скривани от много месеци насам… чувства, за които се опасявал как ще бъдат приети… които потискал в себе си; докато тя се учудваше, че този най-добър и най-забележителен мъж е бил пред очите й толкова дълго време и тя не го е познавала. Такова удоволствие носеше на двамата обяснението и осъзнаването на чувствата им, че те ги повтаряха отново и отново и не забелязаха кога стана обяд.
— Мисля, че ви обикнах още от самото начало — твърдеше той. — Макар моето държание да не разкриваше чувствата ми, те се усилваха. Страхувах се, че колкото повече се влюбвам във вас, толкова повече ми бе необходимо да го крия. Вие привлякохте погледа ми още в първия момент, когато ви видях на бала в Пембърли, онази първа вечер, толкова отдавна. И как би могло да бъде иначе? Вие бяхте самата прелест, обкръжена от почитатели, че аз… въпреки че вашият брат ме представи… на следващата сутрин вие изобщо не си спомняхте за мене.
— Какво внимателно създание бях — отговори тя и страните й се покриха с руменина при този спомен. — Толкова надменна, така безочлива, твърдейки, че не ви познавам, когато просто не можех да си спомня за срещата ни… и то за вас. Чудя се само как още тогава не изпитахте към мене антипатия.