„Аш“, помисли си Джейд и като че ли почувства върху себе си полъха на студен вятър. Погледна бързо назад, но не за да види дали идва кола, а дали там не се спотайва нещо много по-тихо и смъртоносно. И в следващия момент осъзна колко крехко и призрачно бе щастието, което изпитваше.
— Ще ни хванат ли? — попита Джейд Роан и изведнъж се почувства като шестгодишно момиченце, което се обръща към по-голямата си сестра за помощ.
И Роан, най-добрата голяма сестра на света, каза уверено:
— Не.
— Но ако Аш разбере… Всъщност той е единственият, който би могъл да се досети…
— Няма да ни хванат — отсече Роан. — Никой няма да разбере, че сме тук.
На Джейд й стана по-леко. Тя остави куфара си и протегна ръка към Роан, която я пое.
— Завинаги заедно — каза най-голямата сестра тържествено.
Думите й бяха повторени от Кестрел, която присви леко жълтите си очи, и от Джейд, която ги изрече с пълна решимост.
Те продължиха пътя си и Джейд отново се почувства бодра и радостна, наслаждавайки се на кадифената тъмнина на нощта.
Пътят тук беше черен, чакълът беше свършил и те вървяха покрай ливади и борови гори. Вляво дълга алея водеше до някаква ферма. И най-после, далече в края на пътя, започна да се мержелее силуетът на още една къща.
— Това е — каза Роан.
Джейд я позна от фотографиите, които леля Опал им беше изпращала. Къщата беше на два етажа, обградена с веранда, и с висок покрив, украсен с многобройни фронтони. Точно в средата на покрива се извисяваше купол, а на стряхата на хамбара имаше ветропоказател.
„Истински ветропоказател“, мислеше си Джейд, спирайки се да го разгледа с преливащо от щастие сърце.
— Страшно ми харесва — заяви тя тържествено.
Сестрите й също се бяха спрели, но на лицата им далеч не се четеше възторг, а Роан беше почти ужасена.
— Развалина — въздъхна тя. — Вижте хамбара, боята му почти напълно се е излющила. Това не се виждаше на снимките.
— А верандата — добави Кестрел услужливо — едва се държи. Може всеки момент да се разпадне пред очите ни.
— Колко работа… — прошепна Роан. — Колко работа е нужна, за да възстановим това място!
— А също и пари — допълни Кестрел.
Джейд ги погледна хладно и каза:
— Какво има да му оправяме? На мен ми харесва и така. Просто е различно.
Вдигнала надменно глава и изпълнена с чувство за превъзходство, тя взе багажа си и се отправи към къщата, около която имаше разнебитена ограда с опасна на вид порта. Оттатък портата, насред обраслата с бурени алея, беше струпана купчина с белезникави колове, сякаш някой бе смятал да поправи оградата, но не бе намерил време за това.
Джейд остави куфара и котешката клетка, посегна към портата и за нейна изненада тя се отвори съвсем лесно.
— Ето, виждате ли, не изглежда много добре, но въпреки това… — Не успя да завърши, защото в този момент портата падна върху нея. — … Но въпреки това е нашата къща — доизказа се тя, докато Роан и Кестрел й помагаха да се изправи.
— Не, това е къщата на леля Опал — поправи я Кестрел.
Роан само приглади косата си и каза:
— Да вървим.
От стълбите към верандата липсваше една дъска и още няколко от самата веранда. Джейд с достойнство прескачаше зеещите дупки. Дървената порта беше паднала върху прасеца й и удареното още я болеше. Всичко тук като че ли беше от дърво, което извикваше у Джейд приятно вълнение. В предишния й дом дървото беше на особена почит и, общо взето, се стараеха да го избягват.
„За да живееш в такъв дом, би трябвало да си ужасно внимателен — мислеше си Джейд. — Защото иначе можеш да пострадаш.“
Роан и Кестрел почукаха на вратата — Роан учтиво, с кокалчетата на ръката, а Кестрел силно, с длан. Никой не отговори.
— Изглежда, не си е вкъщи — каза Роан.
— А може да е размислила и вече да не ни иска в дома си — отбеляза Кестрел и златистите й очи проблеснаха.
— Може да е отишла да ни посрещне на друга автобусна спирка — предположи Джейд.
— О, разбира се. Сигурна съм, че това е причината — каза Роан. — Бедната стара жена сигурно ни чака някъде другаде и се пита защо ни няма.
— Понякога не си чак толкова глупава — съобщи Кестрел на Джейд, което беше голяма похвала от нейна страна.
— Е, да влезем тогава — промърмори Джейд, опитвайки се да скрие колко е доволна от чутото. — Тя ще се върне по някое време.