— Хората заключват къщите си — започна Роан, но точно тази къща се оказа отворена. Облата дръжка се завъртя под натиска на ръката на Джейд и трите момичета пристъпиха вътре.
Беше тъмно, дори по-тъмно от безлунната нощ навън, но очите на Джейд свикнаха с тъмнината само за няколко секунди.
— Хей, никак не е зле! — рече тя, когато влязоха в една позапусната, но приятна всекидневна с огромни тежки мебели, — които, разбира се, бяха направени от дърво — тъмно и полирано. Върху масите имаше мраморни статуетки.
Роан намери ключа на осветлението и изведнъж стаята бе залята от ярка светлина. Джейд премига и видя, че стените са бледозелени, а по тях са окачени дърворезби и пана в по-тъмен нюанс на същия зелен цвят. Изведнъж се почувства по-спокойна и някак защитена, сякаш цял живот бе живяла тук. Може би причината беше в масивните старинни мебели, които я заобикаляха отвсякъде…
Джейд хвърли поглед към Роан, която се оглеждаше наоколо, и видя как високата й изящна фигура постепенно се отпуска.
Сестра й се усмихна, когато срещна погледа й, и кимна с глава.
— Да.
Джейд се наслади на своето тържество — в рамките на пет минути тя на два пъти се беше оказала права, и след това си спомни за куфара си.
— Добре, да разгледаме останалата част от къщата — каза тя оживено. — Аз ще се кача на горния етаж, а вие проучете този.
— Ти просто искаш да си запазиш най-хубавата спалня — заяви Кестрел.
Джейд не й обърна внимание и забърза нагоре по широкото, застлано с килим стълбище. Имаше много спални и всяка от тях беше просторна. Тя не искаше най-добрата спалня, а просто най-отдалечената.
В самия край на коридора имаше стая, боядисана в морско синьо. Джейд затръшна вратата след себе си и сложи куфара си на леглото. Затаявайки дъх, тя щракна ключалката и отвори капака.
— О, не! О, не! Само не и това…
Три минути по-късно Джейд чу вратата зад нея да се отваря, но не си направи труда да се обърне.
— Какво правиш? — чу се гласът на Кестрел.
Джейд вдигна глава, откъсвайки се за миг от неистовите си усилия да съживи двете котенца, които държеше в ръцете си.
— Те са мъртви! — проплака тя.
— А ти какво очакваше? На тях им трябва въздух, за да дишат, глупачке! Как си мислеше, че ще издържат цели два дни в куфара ти?
Джейд подсмъркна.
— Роан те предупреждаваше, че можеш да вземеш само едно.
Джейд подсмъркна още по-шумно и погледна сърдито сестра си.
— Знам. Точно затова сложих тези двете в куфара. — Тя започна да хълца. — Поне Тиги е добре. — В същия момент Джейд падна на колене и надникна в клетката за котки, за да се увери, че наистина е така. Ушите на Тиги бяха дръпнати назад, а златистите му очи проблясваха от кълбото черна козина, която представляваше главата му. Той просъска и Джейд седна на пода. Котката беше добре.
— Срещу пет долара ще се погрижа за мъртвите котета — каза Кестрел.
— Не! — Джейд подскочи и застана покровителствено пред тях, свила хищно пръсти.
— Нямам предвид това — обиди се Кестрел. — Аз не се храня с мърша. Е, добре, ако не знаеш как да се отървеш от тях, Роан все ще измисли нещо. За бога, момиче, ти си вампир и се дръж както подобава — добави тя, докато Джейд притискаше отпуснатите телца до гърдите си…
— Трябва да ги погреба — каза Джейд. — Те трябва да получат достойно погребение.
Кестрел завъртя очи и излезе от стаята. Джейд уви малките телца с якето си и тръгна на пръсти към вратата.
„Лопата — помисли си тя. — Къде ли може да има лопата?“
Ослушвайки се за Роан, тя започна да обикаля предпазливо първия етаж. Всички стаи изглеждаха като всекидневната — внушителни и в състояние на аристократичен упадък. Кухнята беше огромна, с огнище и килер за мръсното пране до задната врата. На пода пък имаше капак, който водеше към мазето.
Джейд слезе внимателно по стълбите. Не можа да включи осветлението, защото и двете й ръце бяха заети с котетата. И пак заради котетата не виждаше краката си и трябваше да търси опипом всяко следващо стъпало. В дъното на стълбището палеца на крака й се натъкна на нещо меко и еластично, което препречваше пътя й.
Джейд протегна шия над вързопа в ръцете си и погледна надолу.
Тук беше тъмно и отгоре на всичко тя самата затуляше светлината, която се процеждаше от кухнята. Но малко по малко пред погледа й изплува очертанието на нещо, което приличаше на купчина стари дрехи. Тежка безформена купчина.