Добре, сега какво?
Ами, тя беше изхабила по-голямата част от деня си в търсене на Тод и Вик. И сега, с изображението на тревожните очи на Джерами в мислите й, тя се зачуди дали не е била глупава идея още от началото.
Кафяви очи... а какъв цвят бяха очите на голямата руса котка? Странно, беше трудно да си спомни. Тя си помисли, че изглеждаха кафяви, когато той говореше за старомодното си семейство. Но когато каза, че харесва момичета с дух, тя си спомни че бяха светло сини. И когато онова странно остро чувства беше преминало през тях, не бяха ли станали сиви?
О, кой го интересува? Може да са били оранжеви. Нека просто се прибирам вкъщи, сега. Да се приготвя за
довечера. Как може Нанси Дрю винаги откриваше хората които търсеше за разпити? Защо? Защо? Защо
мен?
****
Аш наблюдаваше жълт кедър, който растеше в край устието на реката.
Катеричка прекалено глупава да се махне от слънцето го гледаше в отговор. На скала до него, гущер вдигна първо единия си крак, след това другия.
Не беше честно. Не беше правилно.
Той дори не вярваше в това.
Винаги е бил късметлия. Или поне е успявал да избяга катастрофални бедствия. Но този път бедствието го беше сполетяло и беше напълно унищожително. Всичко което беше, всичко което вярваше за себе си... можеше ли да загуби това за пет минути? Заради момиче, което вероятно беше побъркано и определено беше по-опасно от всичките му три сестри взети заедно?
Не, заключи той. Абсолютно не. Не за пет минути. Бяха нужни само пет секунди.
Ой познаваше толкова много момичета - добри момичета. Вещици с мистериозни усмивки, вампири с възхитителни форми, шейпшифтъри със сладки пухкави опашки. Дори човешки момичета с хубави спортни коли, които никога не възразяваха, когато той захапваше вратовете им. Защо не можеше да е една от тях?
Е, не беше. И нямаше смисъл във чуденето колко несправедливо беше. Въпросът беше, какво щеше да прави относно това? Щеше да седи и да остави съдбата да го контролира?
Съжалявам за семейството ти, Куин беше му казал.
И може би това беше проблемът. Аш беше се превърнал във жертва на Редферн гените си. Редферн никога не можеха да стоят далеч от неприятностите, сякаш се спречкваха с хора на всеки завой.
Щеше ли да чака Куин да се върне и тогава да предложи това като извинение?
Съжалявам, все пак не мога да се справя със ситуацията. Дори не мога да довърша разследването.
Ако направеше това, Куин щеше да се обади на Старейшините и те щяха да разследват сами.
Аш усети как изражението му се намръщи. Той погледна към катеричката, която внезапно се стрелна към дървото. До него, гущерът спря да се движи.
Не, нямаше просто да чака съдбата да го довърши. Щеше да направи каквото може, за да спаси ситуацията
- и семейната чест.
Щеше да го направи довечера.
****
- Ще го направим довечера. - Роуан каза. - След като се стъмни напълно, преди луната да е изгряла. Ще я преместим в гората.
Кастрел се усмихна победоносно. Беше спечелила спора.
- Трябва да бъдем внимателни. - Джейд каза. - Това което чух отвън миналата нощ - не беше животно. Мисля че беше някой като нас.
- Няма Нощни Хора наоколо. - Роуан каза нежно. - Това беше смисълът да дойдем тук.
- Може да е било ловец на вампири. - Кастрел каза. - Може да е бил този, който е убил леля Опал.
- Ако ловец на вампири и е убил леля Опал. - Роуан каза. - Не знам това. Утре ще огледаме града, за да видим дали поне ще имаме някой заподозрян като извършителя.
- И когато го открием, ще се погрижим за него. - Джейд каза въодушевено.
- И ако нещото което си чула в градината се появи отново, ще се погрижим и за него. - Кастрел каза. Тя се
усмихна, гладна усмивка.
****
Здрач, и Мари-Линет наблюдаваше скамейката. Останалата част от семейството й беше удобно се наместило за нощта, баща й четеше книга свързана с Втората Световна Война, Клаудия работеше усилено върху бродерията си, Марк се опитваше да нагласи старата си китара, която седеше в мазето от години. Той безнадеждно се опитваше да измисли думи, които се римуват с Джейд.
Бащата на Мари-Линет погледна към нея.
- Отиваш да наблюдаваш звездите?
- Дам. Би трябвало да е добра нощ - няма луна до полунощ. Това е последния ми шанс да видя Персеиди.
Тя не лъжеше напълно. Щеше да е добра нощ, и тя можеше да поглежда към небето докато вършеше към фермата на Бърдок.
- Добре, само внимавай. - баща й каза.
Мари-Линет беше изненадана. Той не беше казвал нещо подобно от години. Тя погледна към Клаудия, която боцкаше с иглата си, устните й бяха присвити.