- Може би Марк трябва да отиде с теб. - Клаудия каза, без да поглежда към нея.
О, Господи, тя мисли че съм нестабилна, Мари-Линет си помисли. Не я виня.
- Не, не. Ще се оправя. Ще внимавам. - каза го прекалено бързо.
Марк погледна към нея.
- Имаш ли нужда от помощ с нещата си?
- Не, ще взема колата. Ще се оправя. Наистина. - Мари-Линет се стрелна към гаража, преди семейството й да измисли още нещо.
Тя не взе телескопа си. Вместо това, тя сложи лопата на задната седалка. Тя сложи въженцето към камерата си и я сложи около врата си и пъхна фенер в джоба си. Тя паркира до нейния хълм. Преди да изкара лопатата, тя се спря за момент, за да погледне към съзвездието Персей.
Нямаше метеорити точно сега. Добре. С ключовете в ръка, тя се обърна и отвори задницата на колата - и подскочи силно.
- О, Господи!
Тя почти не се блъсна в Аш.
Пулса на Мари-Линет препускаше, а коленете й бяха омалели. От страх, каза си тя. И това е всичко.
- За малко да ми докараш сърдечен удар! - каза тя. - Винаги ли се промъкваш зад хората така?
Тя очакваше някакъв наперен отговор в шеговит стил или в стил „хей-бейби”. Но Аш само й се намръщи.
- Не. Какво правиш тук?
Сърцето на Мари-Линет пропусна няколко удара. Но чу собствения си глас как отговаря спокойно.
- Наблюдавам звездите. Правя го всяка нощ. Може да искаш да си отбележиш това за полицията.
Той погледна към нея, след това към колата й.
- Наблюдаваш звездите?
- Разбира се. От онзи хълм. - тя посочи.
Сега той гледаше към камерата около врата й.
- Без телескоп. - коментира той скептично. - Или той е в колата?
Мари-Линет осъзна че все още държи ключовете, готова да отвори задницата на колата.
- Тази вечер не взех телескоп. - тя заобиколи до страната за пасажерите, отключи вратата, и се протегна за да изкара бинокъла си. - Не ти е нужен телескоп, за да наблюдаваш звездите. Можеш да виждаш достатъчно добре и с тези.
- О, наистина?
- Да, наистина. - сега, това беше грешка, Мари-Линет си помисли, внезапно развеселена. Държиш се така сякаш не ми вярваш... само почакай.
- Искаш ли да видиш светлина от четири милиона години? - каза тя. След това, без да го изчака да отговори: - Добре. Погледни на изток. - тя завъртя пръста си към него.
- Ето, вземи бинокъла. Погледни към онази линия от дървета на хоризонта. Сега нагоре... - тя го насочваше, като сержант. - Сега виждаш ли яркия диск с нещо подобно на мъгла около него?
- Ъм. Да.
- Това е Андромеда. Друга галактика. Но ако се опиташ да я видиш през телескоп, не можеш да я видиш цялата. Гледайки през телескоп към небето е сякаш да гледаш през сламка. Това е цялата траектория която имаш.
- ... Хубаво. Добре. Права си. - той започна да сваля бинокъла. - Виж, можем ли да отложим гледането на звездите за минута? Исках да говоря с теб...
- Искаш ли да видиш центъра на галактиката? - Мари-Линет го прекъсна. - Обърни се на юг.
Тя направи всичко по силите си, освен физически, да го накара да се обърне. Не смееше да го докосне.
Вече прекалено много адреналин течеше по вените й - ако се докоснеха, можеше да стане супер критично количество и да експлодира.
- Обърни се. - каза тя. Той затвори очите си за малко, след това се обърна, вдигайки бинокъла отново.
- Трябва да гледаш към съзвездието Сагитариус. - тя продължи с инструкциите. - Виждаш ли това? Там е центъра на Млечния Път. Където са всички звездни облаци.
- Колко хубаво.
- Да, хубаво е. Добре, погледни нагоре и на изток и би трябвало да видиш малко мъгливо сияние...
- Розовото?
Тя го погледна бързо.
- Да, розовото. Повечето хора не виждат това. Това е Трифид Небула.
- Какви са тези тъмни линии в него? - Мари-Линет замръзна на мястото си.
Забрави маниерите си на сержант. Тя пристъпи назад. Зяпна го. Можеше да усети как дъхът и излиза по-забързано. Той свали бинокъла и погледна към нея.
- Нещо не е наред?
- Това са тъмни мъглявини. Линии от прах пред горещия газ. Но... не можеш да ги видиш.
- Току що ги видях.
- Не. Не. Не можеш да ги видиш. Не е възможно, не и с бинокъл. Дори и да имаше девет милиметрови зеници... - тя изкара фенера от джоба си и го обърна с пълна светлина към лицето му.
- Хей! - той отскочи назад, със стиснати очи, покривайки ги с ръка. - Това боли!
Но Мари-Линет вече беше видяла. Тя не можеше да каже какъв цвят бяха очите му сега, защото оцветената част, ирисите, бяха станали почти невидими обръчи. Цялото му око беше зеница. Като супер котешко увеличение.