О, Господи... нещата които може да види. Осем-увеличени звезди, може би девет. Представи си това, да виждаш Маг 9 звезди само с очите си. Да виждаш цветове в звездните облаци - горещ водород блестящ в розово, кислород блестящ в зелено-синьо. Да виждаш стотици други звезди на небето...
- Бързо. - каза тя забързано. - Колко звезди виждаш на небето, точно сега?
- Не мога да видя нищо. - каза той със заглушен глас, и ръка все още върху очите му. - Ослепях.
- Не, сериозна съм. - Мари-Линет каза. И тя хвана ръката му.
Беше глупава постъпка. Тя не мислеше. Но когато докосна кожата му, беше сякаш завършвайки нещо. Шок премина през нея. Аш свали ръката си и погледна към нея. Само секунда те бяха лице в лице, гледайки се. Нещо като светкавица трепереше между тях. Тогава Мари-Линет се отдръпна.
Не мога да понеса повече. О, Господи, защо дори стоя тук и си говоря с него? Имам пре-достатъчно за правене тази нощ. Имам да търся тяло.
- Това е всичко от урока по астрономия. - каза тя, вдигайки ръката си, за да вземе бинокъла. Гласът й беше само леко нестабилен. - Сега отивам нагоре по хълма.
Тя не попита къде отива той. Не се интересуваше, стига да беше далеч от нея. Той се поколеба и момент преди да върне бинокъла й, и когато го направи се убеди, че няма да я докосне.
Хубаво, Мари-Линет си помисли. И двамата се чувстваме по един и същи начин.
- Довиждане.
- Чао. - каза той лениво. Той започна да се отдалечава. Спря, главата му се отпусна надолу. - Това което исках да кажа...
- Е?
Без да се обръща, той каза с равен и напълно спокоен глас: „Стой далеч от сестрите ми, ясно?”
Мари-Линет беше шокирана. Беше толкова бясна и невярваща, че не можеше да намери думи. Тогава си помисли: Чакай, може би той знае, че те са убийци и се опитва да ме защити. Като Джерами.
Забравяйки внезапното присвиване на гърлото си тя успя да каже: - „Защо?”
Той поклати наклонената си глава.
- Просто мисля, че няма да им влияеш много добре. Те много лесно се впечатляват, и не искам да получават някакви идеи.
Мари-Линет се сви. Трябваше да се досетя, помисли си тя. Тя каза, мило и равно:
- Аш? Легни и умри.
Глава осма
Тя изчака още половин час след като той замина, насочвайки се на изток, и правейки, бог знае какво. Там нямаше нищо друго освен две реки и много дървета. И къщата й. Тя се надяваше той да се опита да върви до града, и да не разбере колко далече всъщност беше той.
Добре, нямаше го, сега забрави за него. Имаш работа за вършене, спомняш ли си? Малко опасна работа. И той не участва в нея. Не мисля, че той знае нещо за случилото се с г-жа Би.
Тя взе лопатата и тръгна надолу по пътя. Докато вървеше тя откри, че може напълно да изкара Аш от мислите си. Защото всичко, за което си мислеше, беше какво я очаква напред.
Не ме е страх да направя това. Не съм уплашена. Не съм уплашена... разбира се че ме е страх.
Но да си уплашен беше добре, щеше да я направи внимателна. Щеше да свърши тази работа бързо и тихо. Първо през дупката в оградата, малко бърза работа с лопатата, и щеше да си тръгне преди някой да я е забелязал.
Тя се опита да не си представя, какво ще намери, ако беше права. Тя приближи предпазливо Фермата Бърдок, отивайки на север и след това завивайки на югоизток, за да излезе в задния двор. Земята тук беше необработена, завзета от плевели, около боровинковите храсти. Имаше дървета. В скоро време тези пасища щяха да се превърнат в гора.
Не съм сигурна, че вярвам че правя това, Мари-Линет си помисли, когато доближи оградата около градината. Но странното беше, че тя вярваше. Тя щеше да вандализира съседска собственост и вероятно щеше да види мъртво тяло и наистина беше спокойна. Може би имаше много скрити нейни качества, които тя не беше осъзнавала, че притежава.
Може да не съм тази, която винаги съм смятала, че съм.
Градината беше тъмна и миризлива. Не беше заради ирисите и нарцисите, които г-жа Би беше посяла, не беше и заради плевелите които растяха необезпокоявани. Беше заради козите.
Мари-Линет огледа периметъра около оградата, очите й бяха върху високата, къща във фермата. Имаше само два светещи прозорци.
Моля те, не ги оставяй да ме видят и моля те, не ме оставяй да издам някой звук.
Тя погледна към къщата, вървеше бавно, крачейки с малки бебешки стъпки, към мястото където земята беше разровена. Първите няколко загребвания с лопатата едва разбутаха почвата.
Добре. Вложи малко повече сила. И не гледай къщата, няма смисъл. Ако погледнат навън, ще те видят, и няма нищо което можеш да направиш по въпроса.
Тъкмо когато сложи крака си на лопата, нещо се размърда в храстите зад нея. Наведена над лопата й, Мари-Линет замръзна.