Най-сетне Марк каза тихо:
- Не си луда.
- Благодаря ти.
- Но не знам какво да мисля. Джейд не може да нарани никого. Просто го знам. И откакто я срещнах - той направи пауза. - Мер, сякаш сега вече знам защо съм жив. Тя е различна от всяко момиче, което познавам. Тя е толкова... тя е толкова смела, и забавна, и толкова... себе си.
А пък аз си помислих, че е заради русата коса, Мари-Линет си помисли. Показва колко повърхностна съм. Тя беше разчувствана и изненадана от изненадата в Марк - но най-вече беше уплашена. Ужасена. Нейния чудат, циничен брат беше открил някого, за когото да се интересува най-сетне... и момичето вероятно произлизаше от Локреция Борджия.
И сега, макар че не можеше да го види, тя можеше да чуе молбата в гласа му.
- Мер, не може ли просто да си вървим вкъщи?
На Мари-Линет й стана лошо.
Тя не каза нищо и главите и на двамата се обърнаха към прозореца на колибата.
Отвън светлина се беше включила.
- Затвори вратата. - Мари-Линет изсъска, с тон който накара Марк веднага да затвори вратата. - И пази тишина... - тя добави, хващайки ръката му и издърпвайки го до стената. Тя погледна внимателно през прозореца.
Роуан излезе от задната врата първо, последвана от Джейд и Кастрел. Кастрел носеше лопата.
О. Боже. Мои.
- Какво става? - Марк каза, опитвайки се да погледне. Мари-Линет сложи ръката си върху устата му. Това което се случваше беше, че момчетата разравяха градината отново.
Този път тя не видя нищо увито в торби за боклук. Какво правеха тогава?
Унищожаваха доказателствата? Щяха ли да го вземат до къщата и да го изгорят, да го накълцат?
Сърцето и биеше лудо.
Марк се беше извил и гледаше навън. Мари-Линет го чу да си поема въздух - след това да се задавя. Може би се опитваше да измисли обяснение за това. Тя стисна рамото му.
Двамата наблюдаваха, докато момичетата се редуваха с лопатата. Мари-Линет отново беше възхитена от това колко силни бяха те. Джейд изглеждаше толкова крехка.
Всеки път когато едната от сестрите оглеждаха градината, сърцето на Мари-Линет пропускаше удар. Не ни виждат, не ни чуват, не ни хващат, помисли си тя.
Когато голяма купчина от пръст се беше събрала, Роуан и Кастрел се протегнаха в дупката. Те вдигнаха дълъг увита в торби за боклук предмет, който Мари-Линет беше виждала преди. Изглеждаше че беше корав и учудващо лек. За първи път, Мари-Линет се зачуди дали не е прекадено леко, за да бъде тяло. Или прекадено твърдо... колко дълго трае разлагането?
Дишането на Марк беше неравно, почти хриптене. Момичетата носеха торбите към дупката в оградата. Марк изпсува. Мозъкът на Мари-Линет препускаше. Тя изсъска:
- Марк, остани тук. Ще ги последвам...
- Идвам с теб!
- Трябва да кажеш на татко, ако нещо ми се случи...
- Идвам с теб.
Това не беше времето за спорове. И нещо в Мари-Линет се радваше на силата на Марк, която да я подкрепя. Тя си пое въздух.
- Хайде, тогава. И не издавай шум.
Тя се притесняваше, че може вече да са изгубили сестрите, беше толкова тъмна нощ. Но когато тя и Марк се промушиха през храстите, тя видя светлина пред тях. Малка, прозрачна светлина. Сестрите използваха фенер.
Тихо, много внимателно. Мари-Линет се посмя да го каже на глас на Марк, но тя продължи да си го мисли отново и отново, като ръководство. Цялата й концентрацията беше насочена към малката движеща се светлина, която ги водеше, като падаща комета в тъмнината.
Светлината ги поведе на юг. Не след дълго те се намериха в гората.
Къде отиват? Мари-Линет си помисли. Тя можеше да почувства трептене в мускулите си, докато се опитваше да се движи колкото се може по-бързо без да издава звук. Те имаха късмет - земята беше покрита от иглички паднали от дърветата. Игличките бяха ароматни и леко влажни и заглушаваха стъпките. Мари-Линет едва можеше да чуе как Марк върви зад нея, осен когато не се спъваше.
Те вървяха сякаш цяла вечност. Беше пълна тъмнина и Мари-Линет много бързо изгуби всякаква представа къде се намираха. Или как щяха да се върнат.
О, Господи, бяха луда да направя това - и да доведа Марк. Ние се намираме по средата на горите с три луди момичета...
Светлината спря да се движи. Мари-Линет се спря, вдигайки ръка в която Марк веднага се блъсна. Тя гледаше светлината, опитвайки се да се обеди, че не се отдалечава.
Не. Стоеше на едно място. Беше насочена към земята.
- Нека се приближим. - Марк прошепна, слагайки устните си до ухото на Мари-Линет. Тя кимна и започна да се промъква към светлината, толкова бавно и тихо, колкото можеше. На всеки няколко стъпки тя правеше пауза и стоеше напълно неподвижно, чакайки да види дали светлината ще се насочи към нея.