Навсякъде? Мари-Линет си помисли. Това беше не непосилна идея - интересно.
Значи имаше цял всят там, за който тя не знаеше - място, което тя да изследва, като непозната галактика. Марк не изглеждаше много уплашен от мисълта за вампири навсякъде. Той се усмихваше на Джейд, подпирайки единия си лакът на тъмно-зеленото канапе.
- Ами, можете ли да четете мисли? Можете ли да прочетете моите мисли точно сега?
Котките чуваха нещо, което хората не можеха. Момент по-късно, макар че. Мари-Линет го чу също. Звукът от крака на верандата - чук, чук, чук - толкова бързо. И след това тупур.
- Хей, има някой навън. - Джейд каза, и преди Марк да може да я спре, тя беше права и се насочваше към вратата.
- Сродните души могат да си четат взаимно мислите, без дори да се опитват. - Джейд каза на Марк прямо. Сродни души... Мари-Линет искаше да захване друга тема. Тя се чувстваше неудобно, изтръпнало.
- Иска ми се да спреш да повтаряш това. Това което имаш е много по-хубаво от това да имаш сродна душа.
- Роуан каза на Джейд. - С любовта, първо можеш да опознаеш човека. Да сте сродни души е неволно -дори не трябва да харесва човека, когато го срещнеш. Може да е напълно грешен за теб по всеки начин -грешен вид, грешен темперамент, грешна възраст. Но знаеш, че никога няма да си напълно щастлив отново без него.
Все по-изтръпнало. Мари-Линет трябваше да каже нещо.
- И ако това стане на теб, ако срещнеш някого и си сродна душа с него и ако не искаш да си? - тя попита Роуан. Тя осъзна, че гласа й беше странно... хриплив. - Няма ли някакъв начин, по който да... се отървеш от това?
Имаше пауза. Мари-Линет видя как всички се обръщат към нея.
- Никога не съм чувала за такива. - Роуан каза бавно. Очите й изучаваха тези на Мари-Линет. - Но предполагам, че можеш да попиташ вещица... ако имаш проблем.
Мари-Линет преглътна. Очите на Роуан бяха нежни и приятелски - и Мари-Линет изпитваше силна нужда да говори с някого, с някого който би разбрал.
- Роуан...
Тя не можа да продължи нататък. Роуан, Кастрел и Джейд внезапно погледнаха към предната врата.
Глава единадесета
- Джейд, почакай малко! - Марк каза.
Джейд естествено, не почака и секунда. Но изгуби време да маха синджира от предната врата, и Мари-Линет можеше да чуе бързо чук-чук-чук, сякаш някой бягаше. Джейд отвори широко вратата, погледна към верандата... и изкрещя. Мари-Линет се завтече напред и видя, че Джейд беше вкарала крака си в една от дупките на верандата, където липсваха дъски. Всеки който не познаваше мястото, правеше това. Но това не беше причината за виковете й.
Беше козата.
- О, Господи. - Марк каза. - О, Господи... кой би направил това?
Мари-Линет погледна за кратко и почувства парене в гърдите и ръцете й - болезнено, лошо чувство. Дробовете й сякаш се свиха й дъхът й излезе принудително от устата.
Зрението й се замъгли.
- Нека я вкараме вътре. - Роуан каза. - Джейд, добре ли си?
Джейд си поемаше накъсано дъх. Тя звучеше, така както Мари-Линет се чувстваше. Марк се наведе, за да й помогне да излезе от дупката.
Роуан и Кастрел вдигаха козата за краката й. Мари-Линет се връщаше в къщата, зъбите й стискаха, вече прехапаната й устна. Вкусът на мед беше като кървава точка в устата й. Те сложиха козата на старомоден килим на входа на хола. Хълцанията на Джейд се превърнаха в ридания.
- Това е Етил. - Мари-Линет каза. И тя искаше да се разплаче.
Тя коленичи го Етил. Козата беше чисто бяла, със сладко лице и голям чело. Мари-Линет се протегна, за да докосне едното копито нежно. Тя беше помагала на г-жа Би да почисти това копито.
- Тя е мъртва. - Кастрел каза. - Не можеш да я нараниш.
Мари-Линет погледна нагоре бързо. Лицето на Кастрел беше сдържано и далечно. Шок премина през кожата на Мари-Линет.
- Нека ги изкараме. - Роуан каза.
- Кожата е вече съсипана. - Кастрел каза.
Мари-Линет се изправи.
- Кастрел, млъкни!
Имаше пауза. За изненада на Мари-Линет, паузата продължи. Кастрел не каза нищо повече.
Мари-Линет и Роуан започнаха да изкарват малките колчета от тялото на козата. Някой бяха малки като клечки за зъби. Други бяха по-дълги от пръстите на Мари-Линет и по широки от шишове за шиш-кебап, с тъпи краища. Някой силен беше направил това, Мари-Линет си помисли. Достатъчно силен за да пробие кожата на козата с дървени пръчици. Отново и отново. Етил беше промушена навсякъде. Бяха стотици. Тя приличаше на таралеж.
- Нямало е много кръв. - Роуан каза меко. - Това значи, че е била мъртва, когато това й е било сторено. И виж тук. - Тя нежно докосна врата на Етил. Бялото кожухче на козата го нямаше там - точно като на елена, Мари-Линет си помисли.