— Искам слона. Тук има само скучни кози и други подобни животни. — Дрезгавото, но въпреки това нежно гласче на Дейви беше изпълнено с отвращение. — Няма дори горила.
— Ужасно, нали?
Тя се опита да помисли за алтернативите. Обикновено, Дейви не се оплакваше и не хленчеше, но можеше да бъде доста упорит и дори твърдоглав, когато в главата му се родеше някаква идея.
— Не знам защо не са наели Кинг Конг заради теб. Какво ще кажеш да се повозим на влакчето?
— Предполагам, че ще ми хареса. — Погледна с копнеж слона. — Ако си сигурна, че няма да ми позволят да яздя…
— Сигурна съм. — Тя го побутна нежно към влакчето. — Но ще говорим с майка ти и ще видим какво можем да направим…
Обгърна я мрак, който сякаш се завъртя пред очите й.
Гласове. Гласове. Гласове.
— Мегън?
Дейви я дърпаше за пуловера и я гледаше, смръщил вежди.
— Няма ли да се качим на влакчето?
Тя тръсна глава, за да я проясни. Гласовете си бяха отишли. Странно. Не, някак си не беше… странно. Беше й страшно, ужасяващо познато.
— Можеш да се обзаложиш, че ще го направим. — Сложи го на седалката и седна до него. Сърцето й биеше бързо, учестено. Какво й ставаше, по дяволите?
Мама.
— Погледни тюлените, Мегън. — Дейви се беше навел нетърпеливо напред. Минаваха покрай открития басейн. — Гледах филм за тюлените. Беше забавен.
— Животните могат да бъдат и забавни. Но и хората могат да бъдат такива, Дейви. Единствената разлика е, че понякога не разбираме, че сме…
Гласове!
По-силни. По-високи. Пищящи.
Неразбираеми викове, ехо.
Гласове. Гласове. Ехо. Ехо.
Не!
Тя се сви на седалката, когато болката я връхлетя. Дейви изпищя. Трябваше да стане. Дейви беше силно уплашен. Трябваше да се погрижи за… Гласовете затихнаха, след това съвсем заглъхнаха. Смътно осъзнаваше, че до нея стои униформеният кондуктор, който й говореше нещо със загрижено лице… Бавно, седна отново. Дейви плачеше. Тя инстинктивно го прегърна и го притисна към себе си.
— Всичко е наред… — Говореше завалено, неясно. Опита се да артикулира звуковете по-добре. — Всичко е наред, Дейви.
— Искате ли да ви заведа до центъра за първа помощ, мис? — казваше в този момент кондукторът. — Има ли някой, на когото искате да се обадя?
— Не, добре съм.
Обаче не съм добре, помисли си, обзета от паника. Мили Боже, гласовете… Ами ако ми се случи отново? Дейви. Трябваше да защити Дейви.
— Може би ми е малко лошо. Ако можете да уредите кой да остане за малко при мен, само докато се обадя на майката на Дейви, за да дойде да го вземе. — Протегна ръка към телефона. — Ще се обадя на майка ти, Дейви. Вероятно това при мен са първите симптоми на грип. — Погали го нежно по главата и го притисна към себе си. — Помниш ли как се чувстваше преди няколко месеца, когато се разболя? Чувстваше се страхотно само след няколко дни, но все пак онези, в които беше болен, никак не бяха приятни, нали?
— Да — съгласи се той и зарови глава в нея. — Не искам да си болна.
— Не съм много болна. Лекар съм, така че знам как да се погрижа за себе си, забрави ли? Утре ще съм добре. — Целуна го по челото. — Ще ми помогнеш ли, като ме хванеш за ръката и стоиш мирно и тихо? Понякога и това помага на хората да се почувстват по-добре…
— Рано се прибра. — Филип вдигна поглед още щом тя застана на вратата. — Очаквах те чак след два часа. На Дейви не му ли хареса… — Млъкна, защото видя лицето й. — Какво има?
— Нищо. — Тя навлажни устни. — Много силно главоболие. Извиках Жана в зоологическата градина, за да вземе Дейви. Нямаше смисъл да му провалям деня.
— Никога не си имала главоболие.
— Е, сега имам. — Тръгна към банята. — Ще се опитам да поспя. Ще се видим след два часа.
Затвори вратата след себе си и се облегна на нея. Мразеше лъжите и особено когато се налагаше да лъже Филип. Винаги бяха честни един към друг, още след онзи първи ден, когато той я взе след погребението на майка й.
Нищо не помагаше. В момента не можеше да понесе никого. Искаше да си легне и да се свие като ранено животно в пещера.
Пещера.
Каменоломна.
Мама.
Мъж… Тъмни очи, които приковават погледа й. Страхът нараства. Страхът умира.