Дали не полудяваше? Не, мама беше казала… Не можеше да си спомни какво. Споменът беше неясен — като гласовете, като болката…
Трябваше да поспи. Да остави сънят да отмие всичко. А след като се събуди, ще мисли трезво и ще може да планира как да се справи с тези странни неща.
Сви се на кълбо под завивките. Всичко щеше да бъде наред. В момента не можеше да се справи с това, което й се случва. Имаше нужда от време, за да й се проясни главата и да реши какви действия да предприеме.
И да се моли гласовете да стоят далеч от нея.
— Искам да я видя — каза Грейди, когато Филип отвори вратата след два часа. — И не искам никакви спорове или приказки, че ти ще я защитиш по-добре, Филип.
Филип замръзна.
— Защо да споря? Аз ти се обадих, помниш ли?
— Но съм сигурен, че вече мислено ме проклинаш и обмисляш възможността да се справиш по-добре без моето вмешателство.
— Може би.
— Може ли да вляза?
Осъзна, че Филип не иска да го пусне. Грейди се беше променил през изминалите години. Когато беше убедил Филип да се грижи за Мегън, той беше млад двайсет и пет годишен мъж. А сега трябва да беше в средата на трийсетте и макар че беше все още слаб и строен, все още тъмнокос и красив, под лъскавата си външност криеше травмите и белезите на жизнен опит, за който Филип можеше само да предполага. Дори когато беше по-млад, той излъчваше сила и увереност, които стряскаха и плашеха околните. Сега, когато силата беше по-изчистена, по-малко доловима, но затова пък още по-мощна.
Филип сви рамене и отстъпи встрани.
— Не мога да те спра, нали?
— Така е. Но можеш да ме застреляш. — Влезе в къщата и затвори вратата. — Което няма да бъде умно. Може и да не съм това, което искаш за Мегън, но не би искал да изгориш мостовете си. — Огледа всекидневната. — Хубаво. Уютно.
— На нас ни харесва — каза Филип. — Двамата с Мегън избрахме мебелите, когато се преместихме тук след смъртта на майка й. Беше ново начало и за двама ни и аз исках тя да се чувства съвършено удобно.
— Сигурен съм, че е така. Ти наистина се грижиш добре за нея, като за родна дъщеря. Ти също си имал нужда от сигурност, когато си бил млад.
Филип застина на място, когато схвана намека.
— Искаш да кажеш, че сега, след като е вече възрастна, тя няма нужда от сигурност. Грешиш. Всеки има нужда да се чувства сигурен.
— Но понякога не получаваме това, което искаме или от което имаме нужда. Къде е тя?
— Лежи, почива си. Не се чувства добре. — Изгледа го обвинително. — Ти имаш ли нещо общо с това?
— Да. — Погледна часовника си. — Мога да й дам още трийсет минути почивка. Мога да се намеся и да й помогна, но тя ще се почувства по-добре, ако излезе сама от това състояние. Защо да не изпием по чашка кафе, докато чакаме?
— Не изпитвам гостоприемство. — Но посочи към кухнята. — Можеш сам да си направиш.
— Както и да е. — Грейди тръгна към кухнята. — Ще направя и за теб.
Филип го последва, застана на прага и го загледа как отваря и затваря вратите на шкафчетата. Накрая намери кафето.
— Какво си й сторил?
— Направих малък експеримент. — Изсипа малко кафе в кафе машината.
— Трябваше да видя колко може да понесе.
Филип замръзна.
— Какво искаш да кажеш?
— Вдигнах бариерата, преустанових контрола. — Погледна напълно спокойно Филип. — Оставих гласовете да я нападнат. Реших, че зоологическата градина е добро място, защото има много хора, а това означава и вероятност ударът да не е прекалено тежък. Не исках да е като обсебена от дяволи, но исках да е сигурна, че гласовете са там.
— Върви по дяволите.
— Да, не очаквах друга реакция от теб — сви рамене той. — Помислих, че е необходимо. Трябваше да съм сигурен, че все още е толкова силна, колкото беше като дете.
— Като я нараниш?
Той кимна.
— Да, като я нараня.
— И какво откри?
— Че е хиляди пъти по-силна. Молино ще открие, че за него ще е изключителен успех, ако успее да я убие. Тя не само е дъщеря на майка си, но е много, много по-силна от нея. — Добави нетърпеливо: — Знам, че не искаш да чуеш това. Прекалено е лошо. Трябва да се признават фактите. Молино или вече е по следите й, или скоро ще я открие. Ще е по-добре тя да е подготвена. Ако ние сме подготвени. — Включи кафе машината. — А тя може и сама да си помогне. Има талант. И аз ще го използвам.