— Звучи така, сякаш е водил типичен за циганите живот.
— Той смяташе пътуването за част от работата си.
— Женен ли беше?
— Не и по време на смъртта си. Беше женен няколко години преди това за германка, собственичка на магазин, но се разведоха след пет години брак.
— Знаеш доста за Гилъм.
— Проучих го основно, преди да реша, че той е човекът, когото търся. Беше добър човек. Мисля, че щях да го харесам.
— Трябва да е бил с нестабилна психика, щом е допуснал самоубийство.
— Може би.
— Ти каза, че ехото се чува само на места, станали свидетели на страшни трагедии или огромен стрес.
— Доколкото ние знаем.
— Мислиш, че онзи фургон е бил сцена на поне едно от двете. Самоубийството със сигурност е трагедия, но невинаги е свързано с висока степен на стрес. Понякога е просто тъга и примирение.
— Не вярвам смъртта на Гилъм да е била тиха или пък в резултат на смирение. Умря от трудна смърт. Преряза си гърлото с парче нащърбено стъкло.
Обзе я ужас.
— Защо?
— Не остави бележка. Ще трябва ти да ми кажеш.
— Ако мога. — Тя поклати глава. — Не знам нищо за това. Дори не знам дали мога да чуя нещо друго, освен несвързани части от изречения.
— Успя да доловиш цял разговор в онази пещера.
— Но дали ще мога да го направя отново?
И дали искаше да го направи? Разбира се, че не искаше.
Вече се ужасяваше от мисълта, че ще трябва да влезе в онзи фургон.
— Ти самият каза, че не знаеш какво да очакваш от един Слушател. А аз сигурно съм Слушателят с най-малко опит на тази планета.
— Отказваш ли се?
Да.
— Не.
Нямаше да избяга още при първото предизвикателство. Не само заради сделката с Грейди, но и заради факта, че ако не се изправеше срещу гласовете, цял живот щеше да се страхува от тях.
— Няма да се откажа. — Погледна през прозореца на колата. — Но искам твоето обещание.
— Че ще ти помогна?
— Не, че ще останеш вън от това. Искам да съм сама в онзи фургон. Не знам дали ще можеш да улесниш нещата за мен. Каза, че не си успял да го направиш онази нощ в пещерата. Ако можеш, не искам това да се случи.
— Не мога да направя много, освен ако не ми позволиш. Вече си прекалено силна. — Стисна здраво кормилото. — Позволи ми, Мегън. Не ме оставяй отново отвън.
— Не те искам. Трябва да се справя с това сама. Няма да бъда инвалид. Обещай ми.
Той замълча, после неохотно кимна с глава.
— Добре, имаш думата ми. — Добави горчиво: — Щастлива ли си сега?
— Не. — Опита се гласът й да прозвучи спокойно. — Страхувам се. Но това не променя нищо. Така трябва да бъде.
— Искаш да кажеш, че е така, както ти искаш да бъде.
Не, не беше така. Тя искаше да се облегне на силата му. Искаше да бъде сгушена и защитена от острите ветрове и гласовете, които никога не спираха. Повтори:
— Както трябва да бъде. — После смени темата: — Наближихме ли вече хотела?
— Остават още само няколко мили. Наех малка къщичка с две съседни стаи. Искам да те наглеждам.
— Добра идея. Нямам възражения срещу това да се грижиш за моята безопасност. Имам си достатъчно задачи и проблеми. Що се отнася до мен, моята безопасност е твое задължение.
— И аз ще се справя. Бих искал ти да… — Звънна мобилният му телефон и той погледна екрана. — Харли. — Отговори: — Какви са новините? — Слуша известно време, после погледна Мегън. — Претърсил е района на цирка и не е видял и следа от Молино и хората му. Можем да сме абсолютно сигурни, но той ще предприеме и втора обиколка. Фургонът може да бъде на твое разположение или утре вечер… — Направи пауза. — Или тази вечер. Ти избираш.
Тя се напрегна. Не мислеше, че ще й се наложи да вземе това решение. Мислеше, че ще има време да се подготви физически.
— Не оказвам натиск — каза тихо Грейди. — И утре вечер е добре.
Но това означаваше, че през всичките тези часове тя ще трябва да изпитва ужаса на очакването. А и можеше ли въобще да се подготви психически? Нямаше никаква представа какво ще се случи.