— Тази вечер.
Той се поколеба и тя помисли, че ще започне да спори с нея. След това той каза по телефона, като подчертаваше всяка дума:
— Тази вечер.
Затвори и се обърна към нея:
— Сега е само девет часът. Ще се наложи да изчакаме до около три след полунощ, преди да предприеме нещо. Затова ще се настаним в хотела.
— Чудесно.
Недей да трепериш. Не му позволявай да види колко се страхуваш.
— Ще взема душ и ще се опитам да се обадя на доктор Гарднър. Ще се представя и ще запитам как е Филип. След това ще изпратя електронно съобщение на моя приятел Скот и на съпругата му Жана, за да им кажа, че съм добре и не бива да се тревожат за мен. Нямах тази възможност, преди да напусна Атланта. Ще помоля Скот да се погрижи за редовното лечение на трима от пациентите ми. На него мога да имам доверие.
— И това е всичко, което ще му кажеш?
— Разбира се, това е всичко. Те не биха разбрали нищо от тези психически странности. Само ще ги разтревожа. По дяволите, самата аз не ги разбирам.
Но прекрасно знаеше, че само след няколко часа ще пътува към цирк „Кармеж“, и страхът й нарастваше с всеки момент.
Мегън откри, че доктор Гарднър е така сърдечен и отзивчив, както беше казал Грейди.
— Прочетох доклада за състоянието на чичо ви и мога само да ви обещая, че ще направя всичко възможно да ви го върна — каза той тихо. — Никога не бих ви излъгал, доктор Блеър. Вече са ви казали колко е сериозно състоянието му, а голяма част от лекарите смятат, че за пациентите в кома има много малко надежда.
— Разбира се, знам това. Повечето пациенти остават в дълбока кома не повече от четири седмици. След това или умират, или остават във вегетативно състояние. И какво можем да направим сега, за да избегнем тези две състояния?
— Вярвам, че мистър Грейди ви е казал какви процедури използвам при моите пациенти.
— А те дават ли резултат?
— Не толкова често, колкото бих желал. Иска ми се да мога да върна всички пациенти към живота — каза той уморено. — Водя непрекъсната борба с управата на старческия дом, които искат да закрият моето крило, защото резултатите не оправдават вложените средства. Не мога да ги накарам да разберат, че спасяването на дори само един човешки живот си струва. Но винаги имам надежда. И наистина правя всичко възможно за пациентите. Можете да сте сигурна, че на Филип Блеър ще бъде даден всеки шанс и че целият ми персонал ще положи усилия.
— С какво мога да ви помогна? Необходимо ли е присъствието ми там?
— Не и докато не започне да дава признаци на излизане от комата. — Направи пауза. — Някои от пациентите отговарят. Други — не. И накрая никога не съм сигурен дали успехите ми се дължат на усилията ми или на благосклонните решения на Господ. Как ви се струва това като научен подход?
— Не знам, в момента съм доста уморена. Мога ли да ви се обадя утре?
— По всяко време.
Тя изпита различни, неопределени чувства, докато затваряше телефона си. Гарднър не беше изразил определен оптимизъм, но тя и не очакваше такъв от него. Но беше добре да знае, че за Филип се грижи лекар, който вярва, че е възможно да се излезе от състоянието на кома. Както беше казал Грейди, Гарднър имаше вяра, а с нейна помощ могат да се повдигнат планини… И може би Филип ще бъде изтръгнат от лапите на мрака.
— С Гарднър ли разговаря? — Грейди стоеше на прага на вратата, която съединяваше стаите.
— Да. Винаги ли подслушваш?
— Не. Исках само да те предупредя да не водиш дълги разговори. Всяко телефонно обаждане отсега нататък трябва да бъде ограничено до три минути. Телефоните са чудесно изобретение, но могат да бъдат проследявани.
— Ще го запомня.
Тя погледна часовника си. Едва минаваше полунощ. Оставаха още три часа до тръгването им към цирка. Господи, изпитваше страхотна нервност! Искаше й се всичко да е приключило вече. Искаше да тръгнат сега.
— Искаш ли чашка кафе? — запита Грейди.
Мегън поклати глава.
— А да се разходим?
Тя смръщи вежди.
— В полунощ? Какво се опитваш да направиш?
— Винаги е трудно да чакаш.
Да, както обикновено, Грейди долавяше чувствата й.
— Ще се справя. — Седна пред компютъра. — Мога да се заема с нещо, което да отвлича вниманието ми.
Усещаше погледа на Грейди в гърба си. След миг той затвори вратата след себе си. Да, трябваше да се разсейва с нещо. Три часа…