Циркът „Кармеж“. Знамето, което се развяваше на пилона над лагера, беше малко избеляло, но червените букви бяха големи и весели. Същият червен цвят присъстваше в райетата на голямата шатра, разпъната в средата. Минаваше три часът след полунощ и наоколо не се виждаше жива душа.
— Фургонът на Едмънд Гилъм е в далечния край на лагера — прошепна Грейди. — В момента се използва от един от общите работници, Пиер Жакмино, но Харли го подкупи да прекара нощта в града. Трябваше да остави вратата отключена.
— Изпитвам облекчение, че няма да бъдем арестувани за влизане с взлом.
Тя го последва. Пресякоха лагера. Чувстваше се напрегната, струваше й се странно да върви тихо през мястото, обикновено претъпкано с щастливи хора, а сега тъмно и смълчано. Фургонът също беше лишен от живот. Но беше сцена на ужасно самоубийство.
— Не бих проявил такава немарливост — каза Грейди. — Ще имаш достатъчно трудности и без да ти се налага да се изправяш срещу местната полиция.
— Може би. — Тя виждаше малкия сребрист фургон да проблясва в далечината. Дланите й бяха студени и се потяха. — А какво, ако не чуя ехото на Едмънд?
— Ти ще изпиташ облекчение, а на мен ще се наложи да потърся друг начин да постигна целта си. — Погледът му не се отделяше от фургона. — Можеш да отложиш всички подобни тревоги до утре.
— Никога не съм обичала да протакам нещата. — Бяха стигнали до вратата на фургона. — Трябва само да вляза там.
— Веднага. — Той й отвори вратата и пристъпи встрани. Подаде й малко джобно фенерче. — Не включвай осветлението. Сигурна ли си, че не ме искаш с теб?
— В този момент съм готова да се радвам дори на присъствието на Дракула във фургона с мен.
Пристъпи в мрака на фургона и веднага беше атакувана от миризмата на пот и препарат за почистване с аромат на лимон.
— Добре съм.
Затвори доста силно вратата след себе си. Мрак. Изолираност от света. Не можеше да се отърве от чувството за изолация, но можеше да направи нещо по въпроса с мрака. Включи фенерчето.
Стоеше в малка стая с удобно на вид легло и нощно шкафче с телевизор върху него. До стаята имаше прикрепена дори още по-малка кухня. На облегалката на дивана беше метнат черен суичър. Дали принадлежеше на Едмънд? Не, Господи, какви мисли й минаваха през ума? Сигурно беше на общия работник, Пиер… На онзи, заел фургона след смъртта на Едмънд. На нея просто й се струваше, че всичко, което я занимава, е свързано по някакъв начин с Едмънд Гилъм. Тя го усещаше тук. Дали беше игра на въображението й или не?
Какво трябваше да направи сега? Не искаше да седне на дивана. Не искаше да докосне нищо, принадлежало някога на Едмънд. Отпусна се на пода до вратата и започна да движи лъча на фенерчето из стаята. Над телевизора висеше картина, която изобразяваше поле, обсипано с макове. Мебелите бяха евтини и доста износени, но килимът беше сив и изглеждаше съвсем нов. Вдигна лъча на фенерчето към стените. Те бяха облицовани с ламперия от дърво, но неговата повърхност също изглеждаше стара и избеляла. С изключение на едно по-светло петно до завесите. Петното беше квадратно и с напълно различен цвят. Вероятно някога там е висяла картина. Или огледало.
Преряза гърлото си с нащърбено парче стъкло.
Нов килим. Защото не е било възможно да се изчистят петната кръв от стария? Господи, прилоша й. Бедният човек.
Той беше добър човек. Мисля, че щях да го харесам.
Добър човек ли беше ти, Едмънд? И какво те накара да сложиш край на живота си? Обзе я дълбока тъга. Животът е скъпоценен дар и вероятно психическата агония на Едмънд е била наистина ужасна, щом е довела до самоубийството му.
Е, беше време да престане да си задава въпроси и да разбере дали притежава дарбата на Слушател, дали ще може да намери отговорите. Пое си дълбоко дъх и изключи фенерчето. Беше тъмно като в преизподня, но тя продължаваше да вижда, макар това да беше невъзможно, по-светлото квадратно петно на стената. Може би някога там беше висяло огледало…
Едмънд…
Тя се напрегна и бавно, колебливо, се откри за гласовете. Нищо. Никакъв шепот. Никакви викове. Нищо. Обзе я облекчение. Беше опитала. Беше направила онова, което беше обещала. Не беше нейна вината, че нищо не чуваше. Може би все пак не притежаваше дарбата.
И тогава те дойдоха, заляха я.
Писък на агония, толкова силен и мъчителен, че Мегън изпита болка до костите си.