— Кажи ни. Не се прави на глупак, Гилъм. Къде е Книгата?
— Не! — Накъсано дихание. — Никога няма да ти кажа, Молино. Ти и без това ще ме убиеш.
— А може би няма. Можеш поне да опиташ.
— Не.
— Сиена, продължавай да го убеждаваш.
Друг протяжен и силен вик на болка.
— Знаем, че не я държиш тук. Къде си я скрил?
— Книгата никога… не е била у мен.
— Но знаеш у кого е. У кого е тя сега, Гилъм?
— Не… знам.
— Започни работа върху тестисите му, Сиена.
Поредният вик на болка накара Мегън да притисне гръб към стената — като че ли болката беше причинена на нейното тяло, а не на това на Едмънд. „Накарай ги да спрат, Едмънд. Кажи им. Не им позволявай да те нараняват повече.“
— Защо ги защитаваш, Гилъм? Те са просто откачени. Няма да ти помогнат. Нито Откривателите, нито Слушателите, нито Четците на мисли. И без това повечето от тях сигурно са лъжци и измамници.
— Защо искаш да ги намериш, тогава? — запита Едмънд.
Молино не отговори.
— Разкажи ми за онези, които наричат себе си Пандора.
— Не знам за какво говориш.
— Кои са те? Колко са на брой?
— Не знам…
— Започвам да ставам нетърпелив. Книгата. Сиена, направи го.
Едмънд отново изпищя. Но нищо не им каза. Болката продължи, ехото отекваше и отекваше.
— Не! — прошепна тя. Сви се на топка на пода. — Те нараняват нас, Едмънд. Не си струва. Кажи им…
Какво можеше да е толкова важно, че да го кара да мълчи при такива изтезания? Но явно, че беше достатъчно важно за него. Той вече говореше, но продължаваше да им отказва, нямаше да им даде онова, което искаха. Тя си помисли, някак неясно и между другото, че той е смел човек. И добър. А добрите хора не бива да бъдат измъчвани така.
Господи, как й се искаше да заглуши всички гласове.
Чувстваше се свързана с Едмънд и болката беше непоносима. А не можеше да го направи. Нямаше сили. Бяха свързани и тя усещаше ужасната му самота.
— Всичко е наред, Едмънд. Няма да те оставя сам. — Протегна рязко ръка и заключи вратата, преди да зарови глава в ръцете си. — Нека сцената се разиграе отново. Ти не си сам този път. Аз ще остана с теб… до края.
Той трябваше да влезе там. Даденото обещание можеше да върви по дяволите. Грейди заби нокти в дланта си, после стисна юмруци. Болката помиташе Мегън със силата на торнадо.
— Какво става? — Към него вървеше Харли. — Изглеждаш така, сякаш се каниш да разрушиш фургона.
— Щях да го направя, ако можех. Тя заключи проклетата врата.
— И й нямаш доверие, че ще излезе оттам сама?
— Боли я. Ще се върна в колата и ще взема железен лост.
— Това ще отнеме време. Да видим какво мога да направя аз. — Наведе се и огледа ключалката. — Казвал ли съм ти, че съм бил и шлосер?
— Не.
— Добре, защото щеше да е лъжа. Но в ранната си младост се занимавах с разбиването на сейфове.
— Побързай! — каза Грейди с дрезгав глас.
Усмивката на Харли изчезна.
— Още няколко секунди.
Ключалката поддаде. Грейди отвори рязко вратата и нахълта във фургона. Мегън лежеше, свита на кълбо, на пода. Беше в безсъзнание. Или мъртва? Не, отвори едното си око.
— Трябваше да остана, докато свърши. То… приключи… нали?
— Да.
— Радвам… се. — Отново затвори очи. — Толкова много го болеше…
Той не знаеше дали отново не е изпаднала в безсъзнание, но нямаше намерение да чака, за да разбере. Взе я на ръце и я изнесе от фургона.
— Ще я закарам обратно в хотела, Харли. Ти заключи фургона, ще се срещнем там.
Харли кимна.
— Ще карам десет минути след теб.
Грейди седеше до леглото й, когато Мегън отвори очи.
— Ти… не ми каза, че са го измъчвали — прошепна тя.
— Не бях сигурен дали е така.
— Но си подозирал.
— Мислех, че има голяма вероятност. Молино иска Книгата.
— Да, така е. — Тя навлажни устни. — Той направи на Едмънд неща, за които не ми се говори. Молино и някакъв мъж на име Сиена.