Глава 11
Поредният ден на мъчения за Рикардо Деванес.
Мегън отчаяно искаше да прескочи бруталните подробности, но описанието на изтезанията се преплиташе с въпросите и отговорите. Тя си пое дълбоко дъх и затвори очи. Щеше да си даде почивка от няколко минути. Първата част от доклада не беше чак толкова лоша, защото съдържаше предварителното разследване на семейство Деванес. Прилежни, щателни доклади на местни свещеници, на които е било поръчано да шпионират Хосе Деванес и всичките му близки и далечни роднини. Някои от сведенията се повтаряха, сякаш бяха писани за едно и също лице. Непрекъснато се говореше за огромното богатство на фамилията, преразказваха се историите на селяните за странните им способности, внимателно документирани от Трибунала, готов за действие.
„Странни способности, наистина“, помисли си Мегън. Голяма част от историите вероятно бяха изфабрикувани. Човек, който може да променя вида си и се превръщал в звяр при пълнолуние; лечители; четци на чужди мисли; жена, чието докосване накарало някаква старица да полудее; дете, което можело да открива вода в пустинни местности. При такива безумни, невероятни разкази, нямаше нищо чудно, че семейството се е намирало в опасност. А семейство Деванес бяха благи хора, които обичаха да помагат на ближните си, живееха в мир с всички, макар и склонни да се затварят в себе си, и все пак тяхната благост пораждаше подозрения. Бяха обвинени в измама и в притежаването на скрити дяволски сили.
Докладът ставаше едва ли не непоносим, след като свещениците залавяха Рикардо Деванес. Той беше понесъл цели три дни нечовешки изтезания и мъки, преди да се пречупи и да им каже, че семейството е успяло да избяга от Испания. Беше спряла да чете точно когато той беше започнал да говори за членовете на семейството и за техните демонични сили. За Хосе, който можел да види бъдещето и да каже дали дадено начинание ще има успех; за Изабел, дъщеря му, която можела да отглежда цветя в места, където няма нито слънчева светлина, нито дъжд; за брат си Диего, който можел да стъкне огън само с желанието си пламъците да лумнат. Дали това беше истина, или Рикардо просто им казваше, каквото искаха да чуят, за да престанат да го мъчат? Нямаше значение. Мегън трябваше да довърши четенето на доклада. Но щеше да опита само да прегледа останалото, да види дали има нещо, за което да може да се хване. До този момент Рикардо не беше споменал нито един Слушател сред членовете на семейството.
Отвори очи и отново започна да чете. Да, трябваше само да го прехвърли, а не да попие целия този ужас.
Беше стигнала до точката, когато Рикардо говореше невъздържано, изливаше душата си. Списъкът с психичните способности беше наистина удивителен, а Рикардо даваше имена и примери. Ако някои от тези хора бяха заловени от агентите на Торкуемада, без съмнение щяха да бъдат изгорени на кладата.
Едва на последната страница Рикардо започваше да говори за сестра си, Роза, която била Слушател. Мегън замръзна, погледът й бързо обходи параграфа.
„Очевидно най-отвратителният и най-злият от всички демони, пишеше свещеникът. Жената не само чувала гласове от ада, но тя самата била въплъщение на дявола. За щастие, измъчваният, Рикардо Деванес, твърди, че много рядко се раждат жени, притежаващи такива сили. Защото всеки Слушател почти винаги също така притежава тъмното проклятие, известно като Пандора.“
Мегън замръзна, спомените я заляха, заплашваха да я удавят. Нощта в пещерата — нощта, в която майка й умря.
Не съм Пандора. Не съм Пандора. Не съм Пандора.
Молино, който разпитваше Едмънд.
Разкажи ми за жените, известни като Пандора.
Тъмно проклятие? Каква, за бога, може да е природата на проклятието, за което пишеше свещеникът? А и докладът не беше пълен, по дяволите. Съществуваха и последните две страници, които Грейди все още не й беше дал.
Скочи на крака, отиде с широки крачки до вратата между двете стаи и заблъска силно по нея. Той отвори и тя каза:
— Искам последните две страници. Искам да знам за тези Пандори.
— Ще получиш страниците. Но искам да съм при теб, за да ти дам отговорите. Описанието на Трибунала на Пандорите е цветисто, но едва ли е обективно. — Отстъпи встрани. — Влез. Ще ти дам чашка кафе и ще поговорим.
— Не искам да говоря… Да, напротив, искам. — Мина покрай него и седна на шезлонга до прозореца. — Дай ми кафето.
Той й напълни чашка от гарафата, оставена на страничната масичка, и й я подаде.