А беше съмнително, че притежава дарбата на Пандора. Както беше отбелязала пред Грейди, като лекар тя беше докосвала много хора, но нямаше данни да е Помагач. Не биваше да се тревожи предварително, може би нямаше смисъл.
Господи, как само се надяваше това да е вярно!
— Хвани ги, татко! Мразя ги всичките. Защо още не си ги убил?
Поредният сън? Но синът му стоеше пред него и го гледаше обвинително.
— Опитвам се, Стивън.
— Мина прекалено много време. Трябва да убиеш всичките тези откачени. Виж какво ми причиниха.
Накъсаното на парчета лице на Стивън. Главата на сина му отхвръква от тялото и ужасът отново го завладява като вижда това.
— О, мили боже! — проплаква Молино. — Знам. Знам. Прости ми.
— Ще ти простя, когато убиеш откачените. — Стивън му се усмихва. — Аз ще ти помогна. Заедно можем да го направим. Ще ги заловим всичките. И ще ги заколим.
— Да. Заедно. — Завладява го увереност, радост. — Ще го направим, Стивън.
— Заповяда ми да те събудя, ако Фалбон се обади.
Молино отвори бавно очи и видя Сиена, застанал на прага. За миг си помисли, че сънува Сиена, а не Стивън.
— Какво има?
— Фалбон казва, че чартърният самолет се е приземил в Мюнхен. И той вече е тръгнал натам.
Молино седна в леглото и поклати глава, за да я проясни.
— Мюнхен. Кой от списъка със заподозрените живее в Мюнхен?
— Рената Вилгер. Едмънд Гилъм е бил видян с нея при последното си посещение в Германия.
— Тогава Грейди със сигурност търси нея. Кажи на Фалбон, че трябва да я намери първи. — Легна отново и затвори очи. — Искам докладът да е готов, когато се събудя сутринта.
Сиена изключи осветлението и затвори вратата.
Аз ще ти помогна, татко.
Да, помогни ми, Стивън. Молино изведнъж се изпълни с безгранична увереност. Кой знае, може би синът му можеше да пристъпи границите на смъртта и да се присъедини към него в опитите му да унищожи откачените, да му помогне? Откачените нямаха монопол върху силата, нали?
Глава 12
Рената чуваше стъпките зад себе си. Те се забавяха, когато тя забавеше ход, и се ускоряваха, когато тя забързаше. Копеле. Молино? Не, вероятно не. Един от хората му.
Остани спокойна. Беше се подготвила за това и щеше да го посрещне със същата сила, която беше показал Едмънд.
Не, май нямаше да успее да покаже същото присъствие на духа. Едмънд беше мъченик, светец. Тя нямаше да им позволи да я накарат да направи нещо, което не желае. Беше само на двайсет и три и целият й живот беше пред нея. Щеше да живее.
Следваше я само един мъж. Не беше задължително да е човек на Молино. Можеше да бъде и крадец. Минаваше полунощ и не за първи път мъж се опитваше да я проследи, макар от офиса до паркинга, където беше паркирала колата, да имаше само две пресечки.
Този мъж обаче не се опитваше да я приближи. Държеше я под око, но не се опитваше да я настигне. Това не й харесваше. Не, никак не й харесваше. Добре, да го накараме да играе с открити карти.
Зави наляво при следващата пресечка и влезе в един магазин. Той зави зад ъгъла след няколко минути. Беше мъж с тежко телосложение, прехвърлил четирийсетте, с оредяваща кестенява коса. Спря предпазливо, погледът му обходи улицата пред него. Бръкна в джоба на якето си. Тя видя проблясване на метал. Пистолет. Не му даде шанс да го използва. Изскочи от магазина и го удари силно по ръката с опакото на дланта си. Оръжието изпадна от безчувствената ръка. След това тя заби юмрука си в корема му.
— Кучка! — каза той, останал без дъх. — Ще те нарежа на парчета. Ти…
Тя приложи удар от карате върху тила му. Той се сгърчи, но вече беше извадил нож малко преди тялото му да падне на тротоара. Стана и се спусна към нея. Господи, мразеше ножовете. Винаги беше изпитвала ужас от студената стомана — ужас, че ще се вреже в тялото й. Наведе се вляво, после го удари с отворена длан по носа. Този път той не стана. Дали беше мъртъв? О, да! Разцепените кости на носа му се бяха забили в мозъка му. Тя коленичи до него и започна да рови из джобовете му. Накрая откри документите му за самоличност. Раул Фалбон.
— Видях полицейска кола само на една пресечка оттук. Предлагам да забравим за трупа и да изчезнем бързо оттук.