— Къде е тя, Харли? Изгуби ли я?
— Не. — Хвана я за ръката и я дръпна в кръга светлина. — Вдигни си главата.
— Какво правиш? — Грейди направи крачка напред.
— Не й причинявам болка. — Извика в мрака. — Ето я. Доведох я, както обещах. Излез, излез, където и да си.
— Това звучи като детска игра — каза Грейди.
— Да, игра на криеница — кимна Харли. — Но да се надяваме, че криеницата е приключила. Рената не се крие, тя всъщност ни няма доверие. Затова и държи пистолета непрекъснато насочен в мен. Моят пистолет.
— Твоят пистолет?
— Историята е дълга. — Харли отново извика. — Рената, имаше време добре да огледаш Мегън. „Да“ или „не“?
— Как, въобще, ще ме познае тя? — запита Мегън.
Харли сви рамене.
— Задай този въпрос на нея. — Гледаше някъде зад нея, в храстите. — Скъпо мое момиче, разбирам загрижеността ти, но наистина не е учтиво да насочваш пистолет в непознати хора. Това ги изнервя.
— Не съм насочила пистолета към тях — каза жената, която се приближаваше към тях. — Просто се подготвям. Откъде да знам дали Молино не я следи?
Рената Вилгер беше по-млада, отколкото Мегън си я представяше. Беше може би в началото на двайсетте, дребна, стройна, червенокоса, носът й беше обсипан с лунички. Кафявите й очи блестяха, тя гледаше втренчено Мегън.
— Ако не те използват, значи си или много глупава, или си престъпно небрежна с идването си тук. Трябва по-бързо да изчезнеш от Мюнхен, стой далеч от мен.
Каква малка тигрица!
— Нямаше да излезеш от храстите, ако мислеше, че Молино ме използва, за да те вкара в капан. И няма да отида никъде, докато не получа онова, което искам. — Погледна оръжието, което Рената държеше. — Върни пистолета на Харли и да поговорим.
— Защо да говоря с теб? Ти вероятно си съсипала нещата тук за мен. Ще трябва да бягам и да се крия.
— А може би не.
— Тя е права — каза Харли. — Имаше и друга опашка тази вечер, освен мен. Вече се беше отървала от него, когато се появих аз. Той се казваше Раул Фалбон. Изпратих снимка от моя мобилен телефон на Винъбъл, приятеля на Грейди от ЦРУ, а той току-що се свърза с мен. Фалбон е един от най-скъпите наемници, работи предимно за Молино.
— Отървала се е от него? — запита Мегън.
— Убих копелето — каза рязко Рената. — Ти какво си мислиш? Че само ще го зашеметя, за да може да ме преследва и утре? Нямаше да е умно.
— Да, нямаше — съгласи се Грейди. — А сега на Молино ще се наложи да изпрати някого другиго. Но така ще си осигурим малко време.
— Така аз ще си осигуря време — поправи го тя. — Благодарение на теб, имам нужда от него.
— Не ние доведохме Молино при теб — каза Мегън. — Нямаше как да узнае от нас името на човека, когото търсим. Аз самата не го знаех преди няколко дни.
— Значи го е открил посредством същия източник.
Мегън поклати глава.
— Няма начин.
— Не ми казвай това. Не знаеш на какво е способен, за да получи онова, което иска.
— Повярвай ми, знам. — Мегън погледна Рената право в очите. — Бях там.
— Глупости. Ти беше в безопасност в Джорджия през всичките тези години. Не знаеш нищо.
— А ти откъде знаеш това? — Спомни си нещо друго. — И откъде знаеше как изглеждам?
— Записано е в Книгата.
— Какво?
— В Книгата има и снимки. Майка ти е била открита и документирана, когато е била в тийнейджърските си години. След това държахме под око и двете ви, но ти се изплъзна, когато беше на петнайсет. Отне ни дълго време, но Едмънд най-после успя да те намери — тогава ти беше втора година студентка в медицинския университет.
— Едмънд…
— Едмънд Гилъм. — Мълча няколко секунди. — Вече не е жив.
Гласът на Рената беше спокоен, но в думите й имаше толкова болка. Мегън беше разтърсена до дън душа. Искаше да я докосне, да я утеши, но щеше да е все едно да се опиташ да успокоиш вълчица.
— Да, той умря в онзи фургон в Рим. Беше много смел.
— Беше глупак. Казах му, че трябва да бяга. — Пое си дълбоко дъх, дишаше накъсано, на пресекулки. — Както ще направя аз.
— Прекалено много хора са се опитали да избягат от Молино.
— Нима мислиш, че не искам да остана и да се опитам да заловя този кучи син? Не мога. Не и сега.