— Покани ме — повтори той тихо и погледът му задържа нейния. — Няма да съжаляваш.
Нямаше да съжалява тази вечер. Но щеше да съжалява само часове преди той да се затвори за нея и да откаже да й се довери. Всичко, което той правеше, започваше да придобива огромно значение за нея. Не можеше да е сигурна, че няма да издаде всичко, че няма да бъде измамена. Завъртя се на пети.
— Лека нощ, Грейди.
— Наспи се добре, Мегън.
Нямаше присмехулност в тона му, но тя нямаше да спи добре и той вероятно го знаеше. Изключи нощната лампа и втренчи поглед в мрака. Щом не можеше да спи, можеше да прави планове. Да мисли за Молино. И за Книгата. И да не мисли за Грейди, който лежеше на дивана само на няколко метра от нея.
Четири часа по-късно все още не беше заспала. Звънна мобилният й телефон, оставен на нощното шкафче до нея.
— Изчезвай веднага оттам! — каза Рената. Гласът й беше настоятелен. — Веднага! Не знам с колко време разполагате. По дяволите, не знам с колко време разполагам самата аз. Молино не би изпратил само един човек. Не и след случилото се с Фалбон.
Мегън седна рязко в леглото.
— Какво става? Защо…?
— Ти какво мислиш? Молино. Проследил ме е. Щом е намерил мен, вероятно знае, че вие сте едва ли не на прага ми. Не мога да говоря повече. Трябва да тръгвам.
— Чакай. Ще се обадя на Грейди и…
Рената вече беше затворила. Мегън отметна завивките и скочи на крака.
— Грейди! — Грабна дрехите си и започна да се облича. — По дяволите, Грейди, къде си?
— Тук. — Грейди стоеше на прага. — Какво има? Кой беше на телефона?
— Рената. — Седна и обу обувките си. — Облечи се. Тя каза, че Молино може би вече е изпратил хората си за нас. Проследил ни е. Искаше да ни предупреди.
— Тя откъде знае?
— Не знам. Тя затвори. Каза, че Молино не би изпратил само един човек след случилото се с Фалбон. Много бързаше. — Грабна якето си. — Трябва да отидем там и да се уверим, че тя е добре.
— Чакай. — Той се обърна и тръгна към банята. — Ще се облека само за няколко минути. Ще се обадим на Харли, той ще отиде при нея.
— Аз тръгвам. Няма да те чакам.
— Напротив, ще чакаш, освен ако не искаш да тръгна след теб гол. — Обличаше се набързо. — Не искам да излезеш през входната врата без мен. По дяволите, въобще не искам да минеш през входната врата без мен. Ще излезем през прозореца на спалнята, в случай че хората на Молино ни чакат отпред. — Извади мобилния си телефон от джоба. — Ти се обади на Харли. Той е на бързо набиране.
— Как е успял Молино да я проследи? — запита тя, докато търсеше името.
— Живеем в технически свят и почти всеки може да бъде проследен, ако имаш подходящото оборудване. — Грабна едно яке и я задърпа към прозореца на спалнята. — Свърза ли се с Харли?
Тя кимна и му подаде телефона.
— Кажи му да побърза. Рената звучеше… Просто му кажи да побърза.
Рената смътно осъзна, че кърви. „Не обръщай внимание. Продължи да вървиш.“ Чуваше ги зад себе си в гората. Бяха поне двама и не бяха свикнали да се движат сред гора. Вдигаха шум като слонове, газещи шубраци. Смъртоносни слонове. Единият от тях, по-високият, беше успял да я улучи с куршум от разстояние повече от двеста ярда, като я видя да се скрива в гората. Нямаше да може още дълго време да не обръща внимание на раната. Продължаваше да кърви, а не можеше да рискува да припадне или да бъде прекалено слаба, когато я заловят. Трябваше да намали крачка, да намери място, където да се скрие. И да ги изчака. Може би щеше да намери минутка, в която да превърже рамото си. А може би нямаше. Приближаваха се. Нямаше време за нищо, освен да чака те да я подминат. После да нападне втория така, както я беше учил Марк. Нападението трябваше да е бързо и тихо, за да не разбере другият какво става.
Което означаваше, че ще трябва да използва ножа. Господи, как само мразеше ножовете! Но нямаше избор. Засили темпото при завоя на пътеката. Горе. На няколко метра пред нея пътеката правеше още един завой. Огромният дъб щеше да й осигури достатъчно прикритие.
Скри се зад него и се опита да си поеме дъх. Чуваше ги. Приближаваха се. Взеха завоя и тя вече ги виждаше. Водеше по-ниският, вървеше на около осем метра пред другия, тялото му беше гъвкаво, както и походката му. Трябваше да изчака да вземат и втория завой. По-високият, онзи, който я беше прострелял, вече я подминаваше. Трябваше да се движи тихо, както я беше учил Марк. Беше ранена и не можеше да разчита на физическите си сили. Мъжът беше прекалено висок, за да може да пререже гърлото му, затова трябваше да разчита на точно пробождане в сърцето.