— Обаче не го знаех, докато Грейди не ми каза. Не знаех нищо за нейните таланти.
— Това ми се струва… странно. Винаги съм знаела за семейството и че повече от нас имат един или друг талант. Знаех, че съм Откривател, още на седемгодишна възраст. Не развих нито един друг талант по-късно.
— Не беше ли уплашена?
— Марк нямаше да позволи да се страхувам. Майка ми беше много заета и нямаше време да ме обучава, затова ми изпрати Марк. — Усмихна се. — Мисля, че понякога той нямаше търпение да се занимава с мен, но всичко се промени, когато Едмънд му каза, че ме е избрал за следващия Пазител на Книгата. Оттогава насетне никога не показваше, че съм бреме за него. Знаеше, че трябва да ме подготви.
— И обучението за Пазител на Книгата е било по-важно от нуждите на малкото момиченце.
Рената, усмихната, клатеше глава.
— Ти ме съжаляваш. Марк беше много добър с мен. Ти не разбираш.
— Така е — каза Мегън. — Но се опитвам да разбера. Разкажи ми какво е да си Откривател.
— Аз съм много добра в това. Марк мислеше, че талантът ми е ценен, и работеше заедно с мен.
— Как го правите?
— Първо трябва да имаш вещ на човека, когото се опитваш да откриеш. Това вече го знаеш. Предметът се нарича най-общо „котва“, защото е единственото нещо, което пази равновесието ти, докато си по следите на издирвания. После се концентрираш и виждаш дали можеш да направиш връзка.
— Връзка?
Рената смръщи вежди и се опита да обясни.
— То е нещо като… докосване. Но повечето време трябва да се стремиш да се приближи достатъчно, за да може да се включи обхватът. Едва тогава можеш да осъществиш връзката. Когато това стане, се чувстваш така, сякаш те теглят с въже, водят те.
— И това е всичко?
Тя кимна.
— Освен ако връзката не е достатъчно силна, та да ти позволи да видиш обекта. Понякога, след като осъществиш връзката, получаваш картина на обекта. Ако имаш късмет, тя може да ти осигури следа и няма да се наложи да разчиташ изцяло на „въжето“, за да намериш обекта.
— Значи ключът е в това да имаме някаква вещ на Молино?
Рената кимна.
— Дайте ми достатъчно силен предмет, който да използвам като „котва“, и мога да намеря всекиго.
— Е, да се надяваме, че Винъбъл ще успее скоро да ни изпрати такъв. — Мълча известно време. — И наистина ли се получава, Рената?
— Да. — Рената се усмихна. — Давам ти дума. Ако мога веднага да тръгна на лов, можем дори да се надяваме, че ще намеря Молино, преди да сме те изложили на опасност. — Изправи се. — Вдъхнах ли ти увереност?
Мегън кимна.
— Знанието винаги помага. Чувствам се така, сякаш опипвам пътя си в мрака.
— Поне имаш компания. — Тръгна към вратата. — Имаш характер, който кара хората да искат да споделят тъмните ти дни. Винаги ще има човек, готов да ти помогне, Мегън. Грейди, Харли, дори аз.
Затвори тихо вратата на спалнята след себе си. Мегън отиде до прозореца и се загледа в полята, облени в лунна светлина.
Молино беше някъде там, по света, разяждан от омраза, планиращ ходовете си срещу нея, действащ. Колко ли близо беше?
Снимката на Молино и Сиена беше под вратата, когато се събуди на следващата сутрин. Изпита истински шок, като я видя. Подсъзнателно беше очаквала снимки от типа на паспортните, но тази беше голяма и ярка и показваше двамата мъже, седнали заедно на една маса в открит ресторант. Бяха небрежно облечени и усмихнати, двама най-обикновени на вид мъже, навлезли в петдесетте си години, отпуснати, може би във ваканция. Молино беше с малко по-тежко телосложение, с изгърбен нос и гъста тъмнокестенява коса, обсипана със сребристи нишки. Беше облечен в риза на оранжево-кафяви райета и панталони в цвят каки. Светлокафявите очи на Сиена бяха повдигнати в ъгълчетата и леко наподобяваха котешки, лицето му имаше триъгълна форма, косата му беше руса и силно оредяваща. Ризата и панталоните му бяха безупречно ушити и създаваха впечатлението, че е крайно придирчив.
Тя все още гледаше втренчено снимката, когато след няколко минути Грейди почука на вратата.
— Исках да се уверя, че си ги получила — каза той. — Пристигнаха късно снощи. Изненадана ли си?
— Да. А вероятно не трябва да бъда. Не вярвам да е заради факта, че изглеждат напълно обикновени хора. Може би е заради самата снимка. Седят на слънце, пият вино, прекарват добре, като че ли го заслужават.