— Да.
— Но те не го заслужават. — Преглътна, за да премахне буцата, заседнала в гърлото й. — Те убиват, измъчват, продават деца на разни зверове, унищожават по различни начини човешки животи. Ако на света има справедливост, те ще горят в ада.
— Понякога справедливостта идва след дълго време.
— Да побързаме тогава, по дяволите. Не можем ли да направим нещо повече?
— Винъбъл използва всяка своя връзка във ФБР и местните сили в Тенеси, опитва се да открие Молино. Изисква време.
— А междувременно Молино и Сиена седят на слънце и животът им е прекрасен — каза тя с горчивина.
— Не и в момента — усмихна се той. — Мисля, че снощи го разтревожи достатъчно, че да не седи на задника си.
— Ако е така, добре.
— Имаме данни и за камиона, чийто притежател нападна Филип. Гумите били купени с кредитна карта от „Нешънъл кар сървис“.
— А разполагаме ли с име? — запита тя нетърпеливо.
— Тим Дарнел. Студент в университета в Джорджия. Двайсет и две годишен, умен, с приятна външност, няма полицейско досие.
— Тогава, възможно е нападателят да не е той — отбеляза тя разочарована.
— Но може и да е той. Израснал е във ферма в Южна Джорджия, бил луд на тема лов и оръжия. Родителите му били изключително бедни, но Дарнел, изглежда, има много пари. Полицията разпитала една от бившите му приятелки, тя не била сигурна в какво точно е замесен. Напуснала го, защото се страхувала от него.
— Не могат ли да го задържат за разпит?
— Ще го направят, ако го открият. Не се е връщал в апартамента си от дни. Дебнат наоколо, но без късмет.
— Мислиш, че се е присъединил към Молино?
Той сви рамене.
— Молино не е близък с никого, с изключение на един стар и доверен лейтенант. Познават се отдавна и добре, той изпълнява всичките му поръчки. Но ако успеем да заловим Дарнел, може би ще успеем да го убедим да ни помогне да поставим капан за Молино.
Тя предпазливо запита:
— Как?
Той повдигна вежди.
— Без мъчения. Макар че бих прибягнал дори до това, ако се наложи. Обаче може би ще е по-полезно да извадим торбата с фокусите — психичните трикове, по отношение, на които ти си толкова недоверчива все още. Аз съм Контрольор и не са много хората, върху които нямам влияние. Предполагам, че нямаш нищо против да накарам Дарнел да ни даде исканото от нас.
— Нямам.
— Вероятно трябва да съм благодарен и на малкото. — Той се обърна. — Понякога подозирам, че ти си толкова предубедена, колкото е и Молино, по отношение на „откачените“.
— Би било ирационално, тъй като съм една от вас.
— Малка част от теб обаче още се противи — подхвърли той през рамо, докато вървеше по коридора. — Харли приготвя закуска. Ще е готова след трийсет минути. Не закъснявай. Харли много се ядосва, ако приготвената от него храна изстине.
— Ще бъда точна, тогава. Господ да ме пази да не ядосам Харли!
Тя захвърли снимката върху нощното шкафче и тръгна по коридора към банята. Радваше се на новината за идентифицирането на Дарнел, защото тя донякъде уравновесяваше чувството за безнадеждност, което беше изпитала, докато гледаше снимката. Грейди беше успял да повдигне духа й, сега тя беше убедена, че не действат като в мъгла. Трудно беше просто да се изчаква развитието на нещата, да се надяват то да ги отведе до Молино. Така поне се виждаше, че правят малки крачки напред.
Глава 17
Мобилният телефон на Мегън звънна късно в онзи следобед. И тя чу гласа на доктор Джейсън Гарднър. А той беше казал, че ще се обади само в случай, че има какво да й каже. О, Господи, надяваше се новините да са добри.
— Как е той? — запита тя веднага. — Казахте, че според вас има промяна. Добра или лоша?
— Не се вълнувайте толкова — каза той предпазливо. — Не мога нищо да обещая. Казах ви, че чичо ви…
— Той е по-добре? Не бъдете така дипломатичен, разговаряйте с мен.
— Мисля, че е по-добре. Вече два пъти стисна ръката ми, когато го помолих да отговорите на въпроса ми с „да“ или „не“.
— Сигурен ли сте?
— Стискането беше слабо, но не мисля, че беше автоматичен рефлекс. Апаратите не показват никаква промяна, но е възможно това да е началото.
— Слава богу!
— Имаме обаче нужда от внезапно и значително подобрение. Сега той като че ли броди из лабиринт, от който не може да намери пътя навън. Виждал съм няколко такива случая, в които този слаб отговор изчезва само след няколко седмици. Не мога да позволя състоянието му да се влоши.