— Влюбена съм във войник — изрекоха изненадващо устните й.
Подутите очи на Лолия се ококориха.
— О, Корнелия…
— Не бива да казваш никому. Никому!
— За каква ме вземаш? Лолия е вряла и кипяла. — Блясъкът в очите й се върна донякъде. — Кой е той?
— Никой.
— Кажи ми!
Корнелия поклати неотстъпчиво глава.
— Ще го изложа на риск, ако ти кажа. И не питай защо.
— Както искаш — Лолия потърка отново очи. — Надявам се поне да е забавен.
Корнелия се усмихна неволно.
— О! Забавляваш се значи! Браво, скъпа. Признавам, че те бях отписала. Ти и любовник!
— Тази година всички си изгубихме ума. — Корнелия прокара показалец по водната повърхност. — Първо ти, после — аз, а според чичо Парис Диана се среща тайно с някакъв колесничар…
— Ние сме просто трофеи за плячкосване — сви рамене Лолия. — Тоест трябва да плячкосваме всичко, което ни харесва, докато можем.
— Странна логика — въздъхна Корнелия. — Но съм твърде изморена за разсъждения.
— Разбира се, скъпа! Не си отспиваш и с право при това! Този твой войник може ли да се измъкне за няколко дни?
— Какво?
— Ако може, намери някакво оправдание и напуснете града за кратка идилия. — Лолия стана и изтупа длани. — Диана очевидно не среща проблеми за забежките си при своя човек, който и да е той. Чичо Парис не би забелязал, дори да вкара в спалнята си цял впряг плюс колесничаря. Но на теб сигурно ти е трудно да отбягваш зоркия поглед на Тулия. Уреди си екскурзия, ако можеш.
— Как? — Корнелия погледна безпомощно братовчедка си.
— Ще намериш начин. Явно си усъвършенствала тайните средства. — Лолия помогна на Корнелия да стане. — Да, ваканция. Ще ти останат красиви спомени, когато всичко се срине при Хадес.
— Ще се срине ли?
— О, скъпа… Винаги става така…
— Хайде! Моля те!
— Не мога — Марсела отблъсна ръката на Домициан, преди да се плъзне по бедрото й. — Защо ми създаваш неприятности?
— Аз ти създавам неприятности? — Той впи устни във врата й. — Ти ме измъчваш.
— Съпруга съм на Луций Елий Ламия…
— На думи! — настръхна Домициан. — А и той е в Крит… Защо не поискаш развод?
— Семейството ми няма да позволи. Докато не ми разрешат, си оставам омъжена жена, а не куртизанка. — Марсела се отдръпна, приглади коса и позволи на Домициан да зърне голото й бедро, докато си наместваше полите. Той простена и се отмести към своята страна на носилката. Марсела усети как носачите се олюляват леко за завоя.
— Някой ден — закани се Домициан с безизразен поглед — ще си само моя.
— Възможно е — усмихна се Марсела. — А дотогава? Мислех, че сме тук да обсъдим войската.
Мизийските легиони вече прекосяваха Италия и дори Вителий не можеше да се преструва, че всичко е наред. Набързо сформираната му армия най-после потегли на север.
— Сигурно е, че са в Хостилия — съобщи Домициан. — Лагеруват и преговарят. Преговарят! А ти се кълнеше, че ще предадат Вителий!
— Ще го предадат. Само почакай. Нали безценният ти Несий те увери, че всичко ще бъде наред?
— Ще повярвам, когато го видя. — Домициан скръсти ръце пред мускулестите си гърди и забарабани с пръсти по възглавничките. — Ами Фабий Валент? Той е верен на Вителий.
— И още е на легло след хранителното отравяне.
От блюдо с барбун на някакъв банкет — недостатъчно да го убие, но достатъчно да го задържи в постелята тук в Рим, вместо да потегли на север начело на войската на Вителий.
— Кой не би се натровил на безкрайните пиршества на Вителий? — бе въздъхнала Лолия. — Но не е чак толкова зле, че да не настоява да спя с него. Напоследък късметът винаги ми изневерява.
„Защото напоследък късметът винаги е на моя страна“, помисли си Марсела. Понеже Фабий, плувнал от пот в леглото, изхвърляше отрова, начело на войската пое… Цецина Алиен.
Е, можеше да стане още по-добре. Марсела мечтаеше да придружи войската на север, да присъства на битката, както край Бедриакум, където видя края на Отон, но този път нямаше никакъв начин да осъществи намеренията си. А и положението в града все още беше достатъчно вълнуващо.
В гласа на Домициан отново звънна обвинителна нотка:
— Не разбирам защо беше толкова сигурна за Алиен. Той нито веднъж не спомена, че ще мине на страната на татко.
— Не е словоохотлив — уточни Марсела, — но забави войската, нали?
— Щом ще се предава, защо преговаря?
— Защото иска да си извоюва силна позиция, преди да свали оръжие. — Тя прокара показалец по китката на Домициан. — Довери ми се. Ще се предаде. Не извадихме ли късмет, че той оглави армията на Вителий, а не Фабий? Ако баща ти надене пурпурната мантия, ще го дължи на развалена риба.