— Или на теб — черните очи на Домициан я изгледаха изпитателно. — Имаш ли пръст в това отравяне?
— Стига! — смъмри го Марсела. — Аз само разпространявам слухове. Допускаш ли, че съм способна да отровя някого?
— Не познавам по-умна жена от теб — отвърна Домициан. — Обикновено не харесвам умните жени.
Дланта му пак обгърна глезена й и се плъзна нагоре. Марсела го отблъсна, но не прекалено бързо.
— Време е да си вървиш. Носачите ми вече обиколиха пет пъти Форума. Някой ще забележи.
Той се намръщи и слезе, а Марсела се приведе и го целуна леко по ъгълчето на устата. Устните му се стрелнаха жадно към нейните.
— Не си пъхай езика в устата ми — предупреди го Марсела. — Ще се видим, когато науча повече.
Прибра се в носилката и спусна копринените завеси с безмълвен кикот. Кой би предположил, че осемнайсетгодишен хлапак, обзет от сляпа младежка страст, ще се окаже толкова полезен? Домициан тръпнеше във все по-напрегнато очакване, предвкусвайки скорошния сблъсък на двете армии — ту тръбеше, че ще стане принц, щом коронясат баща му, ту оплакваше горчивия крах на бащините надежди. Марсела, от своя страна, се чувстваше спокойна. Така или иначе не беше вложила нищо в никоя от страните. „Искам просто да видя какво ще се случи.“
Беше готова обаче да се обзаложи, че Алиен ще се предаде. Срещаха се пет-шест пъти преди похода и отначало той се държеше предпазливо, но тя го представи на Домициан, подшушна му няколко слуха за придвижването на войските на север, които се оказаха верни, и лека-полека Алиен започна да се вслушва в думите й как Веспасиан се нуждае от умни мъже и с колко награди ще ги отрупа, когато стане император.
— Всичко зависи от теб, нали? — прошепна тя на Алиен, когато го назначиха за командир на войската на Вителий вместо поваления на легло Фабий. — В твои ръце е да възкачиш Веспасиан на престола. Той ще го помни. За разлика от Вителий, който вече те е забравил.
— Не ме е забравил. Повери ми армията си…
— Защото се оказа, че не може да разчита на дясната си ръка. Не ти ли се иска за разнообразие и ти да си нечия дясна ръка?
Алиен не обеща нищо, когато войската му напусна Рим, но Марсела знаеше. „Ще свали оръжие“, помисли си тя. „Ще се колебае, но в крайна сметка ще се предаде. Заедно с цялата си армия.“
Вгледа се в ръцете си, треперещи в скута й. Не от страх обаче, а от опиянение. Не подозираше, че ужасът и вълнението ще се вкопчат в толкова яростна схватка в сърцето й, че дланите й ще се потят и с мъка ще удържа гласа си спокоен. И не подозираше каква вълна, какво море от задоволство ще залее пламналото й тяло, когато зърна замислените искрици в очите на Алиен.
Разбира се, все още всичко можеше да се обърка. Битките са непредсказуеми. Но ако Алиен се предаде, ако успее да предаде армията си на съперника на Вителий, ако Веспасиан надене пурпурната мантия заради това… е, не Алиен ще бъде човекът, възкачил го на престола. Тази чест ще се падне на Корнелия Секунда, наречена Марсела!
И досега прелистваше от време на време хрониките си, но думите й се струваха безжизнени върху страниците. Защо бе вложила толкова усилия в тези безинтересни, мъртви разкази? „Сега създавам нещо много по-вълнуващо от свитъци.“
Марсела приглади коса, пийна вода и дръпна завесите на носилката. Дали да не напазарува, преди пладнешката жега да налегне Форума? Слезе и различи позната светлокоса глава сред тълпата домакини и търговци.
— Диана!
Диана й помаха, крачейки енергично, следвана от двама роби. Марсела вече не изпитваше нито гняв, нито завист към нея. „Има цялата свобода на света, а я използва да пришпорва коне в кръг“, помисли си благоразположено Марсела. „Аз подкарвам императорите в кръг.“
— Пазаруваш ли? — попита братовчедка си. — Мислех, че не знаеш какво е пазаруване.
— Татко иска нов мраморен къс от Карара — сви рамене Диана. — Обещах да му поръчам. Кое е момчето, което слезе от носилката ти?
— Какво момче? — учуди се Марсела.
— Тъмнокосо. Ей сега мина от тук. Не беше ли син на Веспасиан?
— О, той ли? — засмя се с предпазливо нехайство Марсела. — От една година е влюбен в мен, не знаеше ли? Иска да се разведа с Луций и да избера живот във вечно блаженство.
— Ммм… — Диана прокара замислено пръст по дребна каменна статуетка на кон и Марсела пое бавно дъх. Диана беше глупава, вярно, но и наблюдателна.
— О, гледай! — Тя дръпна братовчедка си към сергия с купи и фигурки от полиран месинг. — После отиваш на арената, предполагам? — попита тя ведро и погали с показалец един блеснал поднос.