— Вече е безсмислено да ходя на състезания! — възкликна яростно Диана.
— Още ли си ядосана, че Сините спечелиха всички надбягвания на Вулканалиите[1] — въздъхна Марсела.
Тази година отбелязаха много пищно Вулканалиите — хвърляха ритуално риба от Тибър в кладите, за да умилостивят Вулкан, бога на огъня и ковашките огнища. На Вителий не му потрябва оправдание да превърне фестивала в рибни пиршества из целия град. Всички се забавляваха, освен Диана. Тя ругаеше пиперливо при всяка победа на Сините, които спечелиха всички надбягвания.
— Невъзможно е винаги да си пръв — добави Марсела.
— Сините могат. — Диана се втренчи в разкривеното си от ярост лице, отразено в полиран меден тиган. — Знаеш ли, че проклетият Фабий Валент урежда всички състезания, за да остава доволен Вителий?
— Е, и? — сви рамене Марсела. — Уредени състезания има, откакто съществуват надбягванията.
— О, от време на време се случва — озъби се Диана. — Но невинаги. Не всяко състезание!
— Оплачи се на императора.
— Той само се смее и повтаря, че мразя да губя. — Диана скръсти ръце и забарабани с изранени пръсти. — Колесничарите губят не само защото ги подкупват. Миналата седмица умря колесничар на Белите. Осмели се да победи Сините и Фабий нареди на преторианците да го пребият до смърт. За да си вземат останалите поука.
— Няма да трае вечно — каза удивено Марсела.
— И как го преживяват моите Анемои? — продължи да беснее Диана. — Те не знаят какво е император. Не разбират, че се състезават за погрешната фракция. Те искат просто да побеждават. Знаеш ли какво става с конете, когато ги учиш да губят? Сърцата им страдат — тя поклати разярено глава. — Аз обаче няма да се примиря!
— Какво ще направиш? — засмя се Марсела, но Диана се устреми към следващата сергия и пред очите й се мярна само кичур светла коса и изчезна зад ъгъла като конска опашка.
Марсела я настигна и импулсивно я улови за ръка.
— Ще видиш, че скоро ще стане по-добре. — Ако Веспасиан свалеше от трона Вителий, никой нямаше да си прави труда да урежда състезания. — Обещавам ти.
— Да се надяваме — намръщи се Диана и те се върнаха ръка за ръка в къщата на чичо Парис, където Марсела разгледа удивено последните му творения.
— Но защо бюстът ми има змии вместо коса, чичо Парис?
Той я погледна с непроницаемите си синьо-зелени очи, същите като очите на дъщеря му.
— Ти ми кажи.
— Откъде да знам какво се върти в главата ти? — засмя се Марсела.
— Питам се дали някой знае какво се върти в твоята.
Марсела се засмя отново и пое към къщи. Трябваше да напише две-три дискретни писма, за да подтикне неколцина нерешителни мъже от антуража на Вителий да свърнат в друга посока…
[1] Вулканалии — празник на 23 август в чест на бог Вулкан. — Б.пр. ↑
Глава седемнайсета
— Не пускай Червените да се състезават днес! — Диана сновеше от единия край на тесния кабинет до другия. — Моля те, Ксеркс!
— Опитах — директорът на фракцията захвърли перото. — Днес е голям ден и ни заповядаха да участваме всички.
— Тогава кажи на колесничаря да кара последен. Като на тренировъчна обиколка.
— Не, трябва да се постараем да е зрелищно. До края, когато всички дръпват юздите и оставят Сините да спечелят.
Ксеркс поклати погнусено глава.
Диана загриза палец.
— Не мога да ги гледам как губят още веднъж.
— Е, налага се. Трябва да се примирим — Ксеркс надигна тежкото си тяло от стола. — Светът се промени, домина. Правим, каквото ни наредят.
— Няма ли поне един колесничар, склонен да рискува? — избухна тя.
— След това, което сполетя момчето на Белите? Едва намирам колесничари, които да не изостанат още на третата обиколка, за да се подсигурят.
— Не мога да повярвам — затвори очи Диана. — Не мога да повярвам.
— Но е истина. И ме чака работа, домина. Извинете ме…
— Докога според теб ще събираме публика за този марионетен спектакъл, ако не предприемем нещо?
— Ние? Вие сте любимка на императора, домина, но не сте една от нас. — Обикновено Ксеркс изтърпяваше стоически Диана, но сега й посочи вратата с лице, напомнящо каменна маска. — Вървете си, домина. Мястото ви не е тук.
Изгубила дар слово, Диана излезе в двора, където коняри и пажове подтичваха напред-назад. Беше есен и из кристалния и хладен въздух се носеха слухове. На север се е водила битка. Победа? Поражение? Никой нямаше представа. Дори Марсела, която напоследък знаеше всичко. Вителий обаче реши, че е победа, че армиите му са разбили Мизийските легиони и по този повод украсиха Циркус Максимус пищно като за честване. Цветни знамена плющяха върху всеки пилон, спината с делфините бе окичена с цветя, а море от плебеи в празнични дрехи и патриции в най-фина коприна изпълваха трибуните. През целия ранен следобед щеше да има по-маловажни надбягвания, но победителят в главното състезание щеше да приеме палмовата клонка от ръката на императора и да отнесе най-тежката кесия с монети в историята на Циркус Максимус.