В такъв ден Диана би трябвало да се вълнува, да се щура насам-натам, предвкусвайки нетърпеливо надпреварата. В такъв ден конярите би трябвало да се тупат в гърдите и да залагат дръзко, момчетата, прислужващи в конюшните, да подтичват възбудено и едва след няколко плесника да запретнат ръкави, а колесничарите ту да се перчат, ту да отправят безмълвни молитви, докато чакат последни указания. Но пред очите й се мержелееха само състезанията на Вулканалиите, когато нейните Анемои поведоха, но на последната обиколка ги обуздаха, за да ги изпреварят Сините. Диана побягна от императорската ложа и тича по целия път до вкъщи, обляна в яростни сълзи. Помръкна дори радостта й от уроците с Лин.
— Какъв е смисълът да се уча да вземам плътно завоите? — избухна тя, когато британецът я разкритикува, че не държи правилно поводите. — Днес римските колесничари знаят само как да губят!
Той я погледна спокойно.
— Или се научи да вземаш плътно завоя, или си върви у дома.
— Лесно ти е да го кажеш — изстреля Диана. — Все ти е едно дали състезанията са честни.
— Да — кимна той. — Все ми е едно кой печели и дори кой е император. Когато обаче уча някого на нещо, държа да го усвои правилно.
Диана знаеше, че ще съжалява, но краката я понесоха към конюшните на Сините. Тук всички крачеха наперено — вече подпийнали, конярите си подаваха сбруите и прословутите кафеникави жребци отмятаха възбудено глави. Дерик чакаше нетърпеливо, надянал кожената си ризница и мантията на сини райета, прикрепена на раменете със златни брошки, оформени като конски глави.
— Да, да… — той слушаше с половин ухо указанията на директора на фракцията. — Няма да ги преуморявам. Няма смисъл.
Изпусна шлема си, увенчан със сини пера, и докато се навеждаше да го вземе, забеляза Диана. В двора на конюшнята, където всичко беше синьо, червената й копринена роба се набиваше в очи.
— Домина Диана! — ухили се той. — Дойдохте да ми пожелаете късмет ли?
— Не е необходимо — отвърна студено тя. — Не и за такова състезание.
— Не бъдете язвителна, домина. Дарете ме с усмивка.
— Не се ли срамуваш от себе си? — изгледа го свирепо тя. — Колесничар с такава репутация да участва в уредени надбягвания!
Усмивката му се стопи.
— Дори да не ми харесва особено, домина, победата си е победа. Кесията си е кесия. Някои от нас го правят за пари, а не за забавление между банкетите.
Усети, че остане ли още миг, ще се нахвърли върху него, и изхвърча гневно от двора на Сините. Тресеше я дива ярост — явеше ли се сега в императорската ложа, щеше да налети и на Фабий Валент. Възстановен след хранителното отравяне, сега той движеше делата на Вителий в града, макар да тръбеше, че ще тръгне на север да оглави армията, щом се носят толкова упорити слухове за сражения. Диана се надяваше да замине скоро, надяваше се и да умре, но днес той беше тук, придружен от Лолия. Всички други също щяха да дойдат — Марсела, Гай, Тулия, дори Корнелия, която от седмици не се беше мяркала на обществено събитие. Нямаше сили да ги погледне в очите и затова се върна в двора на Червените да наблюдава как впрягат Анемоите.
Изведоха ги един по един — нейните четири вятъра. Зефир, танцуващ от вълнение, външен бегач и най-бързоног от всички, наречен на лекия западен вятър… Еврус, който галопираше до Зефир, почти толкова бързоног като него, но по-кротък и кръстен на постоянния източен вятър… Нот — вторият вътрешен бегач, стабилен като могъщия Южняк… И Борей — неумолимият северен вятър, нейният любимец. Диана го прегърна през мускулестата шия и му зашепна тихо. Той беше най-старият, вътрешният бегач, покрит с белези, с буен характер и непоклатим като скала на завоите. Не хапеше Диана толкова често, колкото другите, и тя го приемаше като знак за привързаност.
Анемоите подбелваха блеснали очи и с присвити уши риеха неспокойно с копита, докато конярите се суетяха около тях с хамутите; Борей оголваше зъби към всеки, осмелил се да пристъпи по-близо. Подобно на всеки добър впряг те разбираха, че днес е ден за надпревара; разбираха какво означават хамутите, суетнята и въодушевените възгласи и пръхтяха, разширили ноздри, докато ги впрягаха в колесницата. Диана се срамуваше да ги погледне. Още не бяха научили, че бързината им е непотребна, не знаеха, че се очаква да изгубят в името на императорското задоволство.