Ксеркс стоеше намръщен до колесничаря — строен грък на име Сикулус.
— Дръж ги отпред до края — апатично занарежда директорът. — Но ги пришпорвай плавно. Борей ще се втурне като подивял, ако не внимаваш.
— Разбира се.
— О, пусто да остане! — Ксекрс се отдалечи тежко. — Оправяй се както знаеш. Аз отивам да се напия.
— Ей, ти! — Сикулус улови един коняр за яката и му подаде кесия. — Занеси я под статуята на Нерон, където приемат облозите, и заложи всичко на Сините!
— На Сините? — примигна конярят.
— Защо не? Те ми печелят лесни пари. Дори не се налага да се състезавам за тях.
Конярят изгледа погнусено Сикулус, а двама други се спогледаха зад гърба му.
— Тръгвай! — подкани го Сикулус и в този момент Диана застана пред него.
— Домина Диана! — поклони се колесничарят и я погледна изненадано, когато тя се надигна на пръсти и му зашепна в ухото.
— Сикулус… — подхвана задъхано тя. — Твоя съм цялата, ако победиш.
Той се отдръпна.
— Домина, наредиха ми… Фабий Валент каза…
— Фабий Валент заминава скоро, а императорът е толкова пиян и щастлив днес, че никой няма да помисли за отмъщение. Спечели надбягването — повтори тя — и съм твоя както ме поискаш — отпред, отзад, с главата надолу…
Сикулус се озърна и задъвка устни.
— Не знам, домина…
Беше й хвърлил око, знаеше го. Като мнозина други колесничари.
— Искаш ли нещичко в предплата? Ела с мен.
Тя го улови за ръка и го поведе към малкия навес, където държаха колесниците. Сега беше празен — вече бяха извадили колесниците — и Диана се надигна да го целуне, още преди да стигнат сенките в дъното.
— Само затвори вратата — промълви задъхано тя, когато ръцете му задърпаха робата й.
Той се обърна да я залости. Диана грабна един от тежките камъни, с които подпираха колелата на колесниците, и го удари по главата. Сикулус се строполи като бик пред жертвен олтар; тя го халоса още веднъж, за да е сигурна, че няма да се събуди скоро и запретна ръкави. Не разполагаше с много време.
Свали кожените му наглезенки и ги закопча около краката си. Вдигна червената роба над коленете си и след няколко секунди дърпане и теглене на безжизнените крайници успя да свали и кожената ризница — прекалено голяма за нея, но по-добре, защото щеше да прикрие гърдите й. Надяна собствените си ръкавици и взе шлема с червени пера. Натъпка косата си под него. Надяваше се да прикрива повече лицето й, но колкото — толкова. Сикулус беше строен и слабоват като повечето колесничари; разликата в ръста почти не личеше. Всеки, зърнал я отблизо, щеше да разбере, че нещо не е наред, но тя не възнамеряваше да позволява на никого да я види отблизо.
— Къде е проклетият Сикулус? — Долетя разгневен глас на коняр отвън. — Вече изкарват колесниците!
Диана изчака още малко. И още.
— Зелените и Белите вече излязоха. Потърсете в двора.
В последната минута Диана излезе тичешком от навеса, залоствайки резето отвън, в случай че Сикулус се събуди, и се втурна към впрегнатите Анемои. Към нейните четири вятъра с блеснали очи и огнени тела, нетърпеливи да потеглят с леката колесница зад тях, увенчана с образа на пламтящия бог на огъня.
— Съжалявам — измърмори тя възможно най-дрезгаво и скочи в колесницата.
— Закъсня — отбеляза конярят и й подаде червените поводи, за да ги завърже около кръста си. — Ще излезеш последен, но…
Той млъкна и Диана задърпа трескаво юздите. Бързаше да излезе на арената, преди конярят да вдигне тревога.
— Сикулус… — рече той накрая. — Смалил си се. — Подаде й камшика с червени мъниста. — Дано те закриля Фортуна!
Диана вече подкарваше впряга си напред към арената.
— Внимавай! — просъска й колесничарят на Зелените и тя върна Анемоите в строя.
Изискваше се ловкост да държат четирите впряга на една линия, докато обикалят тържествено арената преди началото на състезанието. На завоя най-вътрешният впряг трябваше буквално да тъпче на място, а външният — да ускори ход, за да останат шестнайсетте конски глави съвършено изравнени. Диана никога не се бе упражнявала да взема бавно завои и сега нарушаваше външната линия. Дланите й вече се потяха в ръкавиците, усещаше как овързаните юзди се впиват в кръста й. Устата й пресъхна и някъде дълбоко в себе си дочуваше как семейството й крещи поразено; дори собственият й глас й нашепваше, че ще разбие колесницата и ще убие Анемоите и после никога няма да си го прости. Ала най-ясно долавяше гласа на Лин — спокоен както винаги.
„Ама че глупачка!“, каза й той, когато четирите впряга стигнаха последния завой. „Ако аз бях предприел първото си нападение над римляните, когато бях толкова неопитен предводител, нямаше да доживея да се срещнем.“